Meчтаеше да бъде майка…

Момиче младо, влюбено, красиво –
така се спомням днес – във време сиво –
сглобяваше житейската мозайка,
мечтаеше да бъде майка.

Но ето че годините минават,
помалко се надеждите стопяват.
И ето – сваля маската удобна,
почти на 30 вече. И безплодна.

И миговете тичат безполезни,
душата стене в гърчове болезни.
А сълзите не могат да се крият…
и мъката не могат да измият…

Но…женското сърце е стара кримка-
изстрадало опъва свойта примка.
И в миг във него огън се подклажда,
надежда нова плахо се заражда.

И майчиното чувство изтерзано
подпира с болка счупеното рамо.
И вместо да проклина и се вайка
напук прошепва:“Ти ще бъдеш майка!“

И не чрез плът от твоята утроба.
И не чрез кръв от твоята природа.
А с увереността, че ще обичаш лудо,
защото е най – чаканото чудо.

Закърмено не с мляко, а с надежда,
че в тоя свят не гените отреждат.
От сила страшна – сили ще питае.
И тая страшна сила ЛЮБОВТА е!

Автор: Неизвестен