Бях критична към изнервените майки, докато не станах една от тях

изнервена майка

Когато бях на 20, още млада и безгрижна, работех като детегледачка в едно семейство с две малки момиченца. Един ден едното от тях – на 6 години – ей така отникъде ми каза, че винаги се държа с тях много спокойно. После ми разказа, че по-рано на същия ден майка й се беше ядосала „наистина мноооого“. Погледна ме с леко сбръчкано носле, с крайно сериозно лице – въобще – с физиономия, каквото правят децата, когато споделят някаква поверителна информация. „Мама много се изнервя“ми каза тя. „Направо полудява и вика силно. Особено на татко.“

Спомням си, че тогава обърнах нещата на шега и не се издадох пред момичетата. Но когато майка им се прибра вкъщи, усетих в себе си много силно чувство – моята „справедлива“ критичност към нея. А преди разговора ми с детето аз напълно й се възхищавах – тя беше от този тип жени, които правят всичко по правилния начин. Дори бях решила тя да ми бъде пример за подражание, когато и аз имам свои деца. Но случайно разкрих малката й тайна и я видях в друга светлина. Въпреки че така и никога не станах пряк свидетел на гнева й и изнервеното й поведение, започнах да възприемам горката жена едва ли не като „разярен звяр“, която избеснява и бълва пламъци срещу цялото си семейство. Но извън шегата мога да кажа, че тотално си развалих мнението за нея, защото тогавашното ми 20-годишно аз не можеше да си представи, че някога в живота си и аз ще мога да се ядосам така на бъдещите си, все още несъществуващи тогава деца.

Но днес…. Днес се чувствам като абсолютна глупачка.

Защото в крайна сметка и аз станах от изнервените майки, които крещят на децата си. Мисля, че в някакъв момент бях започнала да им викам всеки ден, въпреки че знаех колко е неправилно. Моето 35-годишно аз имаше 2 хлапета под 4-годишна възраст и списък от една камара неща, които съм казвала или правила в яда си и от които после много се срамувах. Колко много пъти съм заплашвала децата, че ще взема всички играчки или че няма да пускам телевизора една година или че никога вече няма да ги изведа в парка. Случвало ми се е с 3-годишното ми дете да се надвикваме и впоследствие то да се смее на раздразнението ми. В най-тежките ситуации дори съм се затваряла в гардероба, за да си поплача, докато мъжа ми не ме е измъквал оттам.

Да, имала съм случаи, в които съм била толкова изнервена и ядосана на семейството си, колкото никога не съм си представяла, че ще бъда. И всеки път, когато съм крещяла на децата си под въздействието на някаква силна емоция, винаги след това ме е заливала вълна от срам.

Сега много ми се иска да се върна назад във времето при майката на двете момиченца, която моето 20-годишно аз гледаше критично, и със сълзи на очи да й споделя, че и аз станах като нея. Иска ми се да можех да я прегърна силно и да й кажа, че напълно я разбирам и й съчувствам, защото бях започнала да се изнервям точно като нея тогава.

Разликата обаче е в това, че днес аз осъзнавам на какво се дължи това поведение.

Под повърхността на тези крайни настроения е фактът, че ние двете, а и други жени като нас, сме просто едни уязвими човешки същества, които са се опитали да съвместят майчинството с много други неща. Пробвали сме да жонглираме с повече задачи, отколкото бихме могли да изпълним. Нека се замислим на колко от нас, майките, се налага да се справяме с домакинската работа, да се грижим за децата си – да ги храним, да ги обличаме, да вървим след тях.

В някои случаи, освен всичко това, трябва да ходим и на работа или да работим от вкъщи. Претовареният ни мозък е постоянно бомбардиран с нови и нови ангажименти, които трябва да изпълним. И доста често се страхуваме да си признаем истината или пък сме прекалено уморени или заети, за да се замислим. Със сигурност на много от нас се налага да се справяме с това невъзможно балансиране между всички задължения, понякога – дори и без подкрепа от семейството ни – баби, дядовци или други близки хора.

Трябва ли наистина да продължаваме така?

Ако е вярна африканската поговорка, че е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете, тогава как някои майки изпълняваме ролята на „цялото село“ сами. Може ли това да ни послужи за извинение за гнева и изнервеността ни – към децата и към другите ни близки хора?

За себе си аз вече предприех мерки и се опитвам да намеря конструктивни начини за освобождаване от напрежението. Също така правя всичко възможно, за да си осигуря подкрепата, от която осъзнах, че се бях нуждаела отчаяно, когато децата ми бяха още по-малки. Сега се грижа повече за себе си, не само и единствено за децата, обръщам се за помощ към приятелки, когато ми се налага, дори се преместих да живея малко по-близо до семейството си, за да ми помагат.

И най-важното от всичко е, че се отърсих от вината, която изпитвах всеки път, когато се ядосвах. Ясно осъзнавам, че децата ми ме гледат и взимат пример от мен. Но днес вече знам, че съм направила всичко възможно да давам добър пример. Е, случва ми се пак от време на време да се развикам, но когато знам, че се старая, не се чувствам лоша майка.

Надявам се и онази жена с двете момиченца, които гледах, когато бях много млада, също да е осъзнала проблема си и да е взела мерки. Пожелавам на всички жени в нашата ситуация да се опитат да променят нещата така, че да станат по-спокойни и по-уравновесени. Но и да не се самообвиняват, ако не винаги се получава. Защото майчинството е трудна работа, нормално е да сме натоварени и изнервени, но същевременно трябва да направим всичко, което зависи от нас, да се справяме по най-добрия начин.

 

Автор: Линдзи Уолф
Превод и адаптация: Яна Атанасова, Roditel.bg

Вижте още:

Не съм мързелива, а уморена майка!

5 неща, които си напомням, когато се почувствам като лоша майка

До майката, която не се прави на перфектен родител

Как следродилната депресия ме направи по-добър родител – историята на една майка

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Публикацията Ви е харесала? Абонирайте се за нашия онлайн бюлетин:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: