Непослушанието - родителска грешка или "то просто си е такова" - Roditel.bg

През последните години възпитанието на децата доста бързо се измести от „уважение на детето към възрастните“ (донякъде еднопосочно) до „уважение на възрастните към детето“ (за съжаление почти изцяло еднопосочно). Книгите за отглеждане и възпитание на деца са хит сред майките. И това е добре – родителите разбират, че има и други начини да се възпитава дете, освен с шамари и наказания. Но описаните в книгите методи се оказват не по-малко опасни за бъдещата личност от шамара и наказанието. Методите сами по себе си са добри, но родителите, неясно защо, често не могат да ги приложат подобаващо. Получава се една смесица от различни реакции, примесени с безпомощността на родителя, който се чуди защо това или онова не дава резултат, връща се към друг метод, решава след ден-два пак да опита нещо ново… През това време детето прави каквото си иска, а родителят се чувства безсилен да наложи граници на поведението му.

Какво липсва?

Липсва последователност. Дали става въпрос за избиране на дрехи, прибиране на играчки, рев и тръшкане, навсякъде каквито и да са модерни методи биха дали резултати, стига да бяха приложени с твърдост и последователност.

Какво означава последователност? Очевидно това е едно от нещата, които родителите „правят“, но всъщност не правят. Някои може би не могат. Наистина е възможно да има родители, които не осъзнават какво правят с психиката на детето, когато не проявяват последователност в реакциите си на детското поведение. Първото нещо, което, освен логично, е и очевидно, е, че детето ще прави нещата, които вие сте го научили да прави, и точно по начина, по който сте го научили, че може.

Няма такъв филм като „падна ми се палаво дете“, „от раждането си е такова“, „такъв му е характерът“, „такъв му е темпераментът“…

Толкова ерудирани изрази от хора, които дори не се сещат, че с действие или бездействие са оформили сами това, което наричат „вроден характер“, „палаво дете“ и „такова си е“. Детето в действията си ще стигне точно докъдето му се позволи да стигне. Ще стане точно толкова палаво, колкото му се позволи да стане. Характерът му определя с какви действия ще си послужи детето, когато за пръв път реши да направи някоя беля, да не слуша… Но вие определяте дали след това проявите ще продължат или ще престанат и ще приемат друга, по-приемлива форма. Характерът определя дали детето първият път ще приеме спокойно забраните или думичката „не“, дали ще се разплаче, дали ще се тръшка… Но вие определяте дали след този първи път тези реакции ще продължат да са същите.

Повечето родители не осъзнават как позволяват детето им да израсне невъзпитано, неуважаващо никого, неслушащо никого и правещо буквално каквото си иска хлапе. Някои специално се стремят към това, погрешно интерпретирали главите на тема „детето е личност, съобразявайте се“. Тези глави в книгите не целят да започнете да се държите с детето като с равноправен, интелигентен и опитен възрастен, което много от родителите се опитват да правят (и не им се получава както са си го представяли, защото детето няма необходимите умения, начин на мислене, опит и знания, за да бъде третирано като възрастен, то си реагира като дете, на което по случайно стечение на обстоятелствата му е било позволено да взима решения, които въобще не му е работа да взима).

Какви са най-често допусканите грешки?

В началото, първата грешка, на която сякаш никой не обръща внимание, е родителското „не“. Родителят казва „не“, детето продължава да прави каквото си е наумило, и ако науменото не е опасно за живота му, родителят с недоволство, мрънкане и обяснения… оставя детето да си прави, каквото си иска, независимо, че е казал „не“. Тук детето научава, че вашето „не“ няма тежест. Още 5-6 пъти като повторите урока, до втория си рожден ден детето вече знае, че може да прави каквото си иска, независимо от ничие мнение. В следващия момент обаче детето решава да направи нещо, което вие наистина смятате за опасно или неподходящо и държите да не бъде направено. Тогава идва истерията. Защо истерия? Ами как така винаги всичко може, пък сега не може?! Детето е длъжно да се тръшка и да вика, за да ви покаже, че не може току така да сменяте правилата.

Щом вашата дума няма значение, няма да започне да има значение сега, когато толкова му се иска да направи нещо, което по някаква причина не одобрявате. А вие с цялата си наглост си позволявате да не му давате нещо… Ето как си учите децата да не ви слушат. Не проявявате твърдост в 10-те секунди, в които е необходимо да го направите, и следващите месеци и години детето продължава по същия път, по който сте го насочили – да не ви взима насериозно, да не ви чува какво говорите. Същото е с „нечуването“. Защо като кажете нещо, детето се прави, че не ви чува? Ами защо да ви чува? Има ли значение какво сте казали?

Следващата равна по глупост грешка е да дадете на детето желаното след като е започнало да се тръшка за него. Добре, замисля ли се някой какво ще научи детето от това? Ето, вие казвате „не“ (престрашили сте се да забраните нещо, което сте преценили, че сега не трябва да се прави) и детето се разтръшква. Ако сега му дадете желаното, какво ще направи детето следващия път, когато решите да кажете „не“? Ще се разтръшка пак, щом това дава ефект. Ето как си учите децата да се тръшкат. После се чудите колко палаво ви се е паднало… Да, то така се пада, от небето…

Какво ще стане, ако вместо да му дадете каквото иска, му кажете „не може“?

Oбясните му (ако не се тръшка) или изчакате да му мине тръшкането и тогава му обясните защо сте казали „не“? Какво ще стане, ако не обърнете внимание на тръшкането?
За да не пиша суха теория, опитах метода на 4-годишно дете, научено да се тръшка/реве/крещи, когато не стане това, което то иска или не му се позволи да направи/получи каквото иска. Не чаках дълго за първото тръшкане (на улицата, пред хора). Предимство е за мен, че запазвам пълно спокойствие в подобни ситуации и изобщо не се впечатлявам.

Накратко: детето поиска нещо, реших, че сега не е подходящо време за това и казах „не“, като почти имах време да обясня отказа си преди крясъците и ревът да станат твърде силни, за да ме чува детето какво говоря. Тръшкането протече с всички „екстри“ (с изключение на лягането на земята, не стигнахме дотам, все пак на 4 години не е като на 2…). Първото, което казах, е че с тръшкане нищо няма да получи. Следващото, което направих, беше да седна на една пейка (добре, че бяхме близо до кварталната градинка) и да изчакам тръшкането да премине. Казах на детето, че ще продължим по пътя, когато се успокои (бездруго не бързахме – идеална възможност). Толкова. Дори не споменах за „предмета на тръшкането“. И започнах да разглеждам някаква брошура, която намерих в чантата си. Детето видя, че не обръщам внимание, а още по-малко се втурвам да го успокоявам. Знаех, че самичко ще се успокои, ако няма реакция от моя страна. И така стана. Можех да разваля всичко като започна да преговарям с афектираното дете защо „не може“, да се вайкам, че то се тръшка и да се чудя как да го успокоя…

Можех да му дам каквото беше поискало и следващия път да си скубя косите как да кажа „не“ (ако преценя, че трябва) и да изгледам още по-голяма сцена от тази, заедно с останалите хора навън. Реших, че реакцията ми сега е ключова за бъдещите ни отношения (не само „искам-получавам“, а „уважавам, взимам под внимание, замислям се над чутото“).

Няколко месеца не съм видяла тръшкане.

Не ме е страх (като повечето родители) да вляза с детето в магазин за играчки, само за да разгледаме. Знам, че ако предварително се разберем да не купуваме днес, то няма да направи сцена там. Дори на място там да му откажа да купим играчка без да съм предупреждавала, то няма да легне да се тръшка, а ще ме попита възпитано „защо“ и ще изслуша отговора ми.

Следващата, макар и не толкова опасна като предишните, грешка: давате на малкото дете (възраст 2-6 години) отговорности, които не са негова работа. „Кога искаш да ядеш?“, „Какво искаш да облечеш?“, „Ще спиш ли на обяд?“, „Ще ходиш ли на детска градина“… Звучи като отлично отношение към човек на поне 10 години, който има достатъчно опит и може да прецени какво и кога иска да прави. Но малкото дете научава някои уроци, които може би убягват на родителите му. Детето научава, че може да прави каквото си иска, когато си иска, няма правила, няма режим, няма нищо – то си решава. Следователно, ако някой се опита след седмица-две да му „наложи“ нещо, то е длъжно да се възпротиви – нали то само си решава.

Вторият проблем е, че детето е твърде малко, за да знае какво и кога да направи, за да се чувства добре, кое е полезно/правилно и кое не, какви ще са последствията от действията му в дългосрочен план, а и през ум не му минава да се съобразява с останалите хора (нещо, което възрастен би взел предвид – една от причините възрастните да имат свобода на действие, и дори те понякога не я използват правилно). За някои „модерни“ родители не е проблем, че детето си решава кога да яде, кога да спи, кога да прави каквото и да е, но те не виждат последствията от това. Детето не знае какво да прави с толкова много предоставена му свобода, защото няма опит и определено трудно ще го набере като няма и изградена основна рамка в съзнанието си за това какво е нормално (поне според неговото семейство). То започва да се лута хаотично сред възможностите, да избира възможно най-неправилните (в началото – за да види дали му е позволено, но това е до време, след година подобно възпитание, то знае, че всичко му е позволено, и започва да се плаши сериозно, че каквото и да направи, никой няма да го спре, а вече е научено да прави каквото си иска).

С моето дете реших да опитам дали е възможно да накараш дете да направи каквото е правилно, въпреки желанието му.

В случая – да излезе навън на снега по чорапогащник без панталон). Да, детето много искаше да излезе така, не беше само хрумка. Но навън беше около нулата… Казах „не“. И ключовият момент беше да подкрепя това „не“ с действия. „Няма да си тръгнем от детската градина, ако не се облечеш“ (с любезен тон – никога не се дръжте надменно с дете, поставяйте правилата любезно, но неотстъпчиво). И това направихме. Детето обаче много искаше да си тръгваме вече.. и се наложи да си облече панталона. Знаеше и защо трябва, но пак обясних, да не би да забрави.

И още една грешка, която отчасти засяга първата

Родителите учат детето да се отнася зле с тях. Или по-точно, не го учат как да се държи с тях, а го оставят на самотек по този въпрос, както и по всички останали… Как става това? Лесно – детето в изблик на емоция изкрещява „ИСКАААААААМ!“ или „НАПРАВИ ГОООО!!!“ и вие, вместо да му обърнете внимание на отношението, се втурвате да изпълнявате, или с треперещ глас, мило и любезно (каквото от детето си няма да видите) обяснявате защо сега не може. Добре, какво ще стане, ако обясните на детето, че ако продължава така да иска крещейки и да ви заповядва какво да правите, няма да изпълните нищо? Какво ще стане, ако го научите да иска с думичките „Може ли?“, „Хайде да…“, „Искаш ли?“ (да, детето пита вас дали искате)?

Опитах метода на вече споменатото 4-годишно дете, научено да ИСКААААА!

И да заповядва на възрастните около себе си. Обясних на детето веднъж (добре, два пъти, може да забрави все пак), че повече не искам да чувам думата „Искам“, нито заповедите (посочих му пресни примери от същия ден). Казах му, че ако иска нещо, може да попита по следните начини: „Може ли?“, „Хайде да…“, „Нека“ и т.н. и то с нормален тон. Това, което беше изключително важно, за да проработи методът, беше реакцията ми в следващите минути на поредното ИСКААААМ и заповедите. Никаква реакция. Не дадох каквото се искаше, не направих каквото ми се казваше. Не обърнах внимание на тръшкането. Единственото, което направих, беше да кажа „Как се пита?“. Вече няколко месеца не съм чула нито „ИСКАААМ!“, нито заповед. А детето продължава да иска доста неща – и ги иска прилично и възпитано. Но само с хората, които не се връзват на крясъците и заповедите му…

Какъв е изводът от всичко това?

Изводът е, че детето, което и да е дете, не си е „такова“ по рождение, а е научено да е такова. Как с едни хора (най-често родители или възпитатели) може да си позволява възмутително поведение, а с други да се държи възпитано? Ето как: едните изискват възпитаното поведение, а другите – не (не искат или не знаят как да го поискат). Едните показват, че думата им има тежест, а другите – не. По-интересното е, че след време детето се чувства в безопасност с хора, чиято дума тежи. Защото може в някои моменти да не му харесва, че трябва да направи нещо, но в дългосрочен план то знае, че на този човек може да се разчита, че като каже нещо, ще го направи. То знае, че думата на този човек тежи не само пред него. То знае, че този човек ще го защити ефективно, ако се наложи. И не на последно място – то знае, че този човек няма да го остави на самотек да му се случи каквото и да е заради неправилен избор, а ще му помогне.