Хиперактивност при детето?

Хиперактивността е термин, който набира все повече популярност. Било като диагноза, като негативно нарицателно или като оправдание за нечие поведение, понятието изглежда се е настанило дори в разговорния език. Въпреки това, в научните среди има известни колебания относно характеристиките на детската хиперактивност. Някои напълно я отричат – дори излезе статия, в коятo Лион Айзенбърг („бащата“ на диагнозата) признава, че тя всъщност е измислена. Други използват синдрома като обяснение на редица проблеми в поведението на децата. Нещо повече, разработват и широка гама медикаменти, с които да противодействат на състоянието.

Едно от децата, с които ме срещна професионалният ми път, беше Вихрен.

За да се постави една диагноза, разбира се, има редица условия, за които да се следи.  При хиперактивността (или ADHD синдром) те са предимно поведенчески – детето не може да се съсредоточи продължително върху задача, има повишена физическа активност, лесно се разсейва, има изострени реакции и др. Наблюдават се и физиологични промени, свързани с функциите на мозъка, за които се прави ЕЕГ.

Вихрен не стигна до замерване на мозъчната активност, но доста успешно покриваше останалите условия. Въпреки това, предпочетох да не говоря за поставяне на диагнози. Има редица причини за това – звучат плашещо, както за детето, така и за учителите и родителите му; диагнозите не дават много информация не неспециалисти, а по-скоро повишават тревожността им; разбира се, липсата на пълен набор от изследвания не позволява да се постави крайна диагноза за каквото и да е.

Важен фактор, който ме „дърпаше“ настрана от диагноза като ADHD, беше и историята на малкия Вихрен. Той е третото най-малко дете в семейството си. Има двама по-големи братя, средният също учи при нас. За разлика от батковците, Вихрен не е бил плануван и, до колкото разбрах от получената предварителна информация, не е бил желан. Нещо повече, самият Вихрен често ми разказваше как вкъщи не го искат. Сами разбирате, че той не е получавал особено внимание от родителите си, камо ли милувки и майчина нежност – все неща, които всяко дете цени повече от всичко.

Можете да се досетите и как Вихрен все пак е успявал да привлече погледа на мама и татко и дори те да му говорят – естествено с бели. Това е чест похват, използван от децата, на които не им се обръща вниманието, от което имат нужда. Все пак някакво внимание, било то и негативно, е по-добре от никакво внимание. Така Вихрен израснал в среда, където получава внимание само тогава, когато бива наказван.

С идването си в училището, обаче, ситуацията се променя за него, поне в началото. Той бързо видя възможност да създаде за себе си нов образ и успя да се превърне в любимец на децата в предучилищна група. Не мога да не спомена огромния талант, който Вихрен все още има, да бъде превъзходен имитатор и да забавлява околните. Съчинява песни и истории, който впечатляват със своята завършеност и оригиналност. Но, както вече споменах, не минаха няколко месеца и той беше „свален от поста“ на лидер на „малките“. Това явно го накара той да се върне назад към заучения безотказен метод на привличане на внимание – с бели, пакости, „сцени“ и т.н.

Решението в тази ситуация изглеждаше ясно – обръща му се внимание, когато прави „добри“ неща, а когато е демонстративно непослушен, се оставя да си прави каквото иска и не се „поощрява“ със забележки и наказания. В реалността обаче, особено, когато става дума за деца, е трудно да се рискува – все пак не знаем каква е границата на поведението му, може ли да се нарани, може ли да нарани друг. Това поставя ситуацията в затворен кръг – не трябва да му правиш забележка, но ако не я направиш не знаеш до къде ще се стигне. Забележката на свой ред затвърждава идеята му, че така се печели внимание и той не прави опит да го спечели по „добър“ начин. Тук действа и икономическия принцип, че човек обикновено не прави повече усилия, от колкото е крайно необходимо.

Тъжното в случаи на такива деца е и тяхното „свикване“ със санкциите.  Става ясно че най-доброто решение в случая на Вихрен е превенцията. Децата не бива да се учат, че внимание се печели с бели и че внимание е да му се скараш или да го накажеш. Веднъж научено, това вярване трудно се променя.

При Вихрен виждах именно такова заучено вярване, което го караше да се придържа към демонстративно провокативното си поведение. Въпреки че по всичко изглеждаше като хиперактивност, аз виждах в негово лице наранена детска душа. Извън ролята на „наказан“ той се чувстваше изгубен.

През втората година запончах по-често да работя с децата в групи, а понякога и с всички заедно. Това ми даде съвсем нов път към проблема с хиперактивното поведение на Вихрен. Обикновено играехме игри, в които децата работеха заедно или трябваше да се изчакват и да спазват определен ред. И двата вида дейности бяха твърде далеч от желанията на Вихрен. Затова и не го карах да прави нищо. Това сваляше задължението да се включи в дейността, което правеше невъзможно той да се противопостави – нямаше срещу какво да се бунтува. Около 15-тата минута от коя да е игра можех да видя, че Вихрен вече чудесно знае правилата, следил е какво правят другите и в него напираше желание и той да се включи. Забелязах, че когато го направя част от отбор, който в последствие и благодарение на Вихрен, се окаже победител, той успяваше да поддържа „добро“ поведение поне до края на деня.

И до сега не бих определил малкия Вихрен като хиперактивен, въпреки поведението, което демонстрира. Защо? Именно защото продължих да го наблюдавам, продължих да опитвам различни подходи, Вихрен успя да усети какво е да си „добър“ и да печелиш положително внимание. Защото отказът от „готовите отговори“ и „етикети“ за това какви са децата е първата и най-важна стъпка към това да им се помогне.

Автор: Крум Крумов,
психотерапевт и детски психолог

Вижте още:

Хиперактивтото дете – как да се справим и каква е ролята на родителя?

Детето не спи достатъчно? Ето до какво води това:

Хиперактивните деца – какво трябва да знаем?

Когато тя го удари