Не искам да крещя на детето си

Сега не си мислете, че ще прочетете някоя назидателна статия от типа: „Вие сте ужасен родител, ако си изпускате нервите” или „10 начина да спрем да крещим на децата си”.

Просто искам да ви разкажа моята история в борбата с виковете и търсенето на верния път към възпитаното и спокойно дете.

По професия съм учител (един от малкото учители на 34), което прави очакванията към мен като майка доста високи. Повечето хора са на мнение, че детските психолози, детските учители или авторите на книги за родители, са безпогрешни експерти по възпитанието и отглеждат съвършени деца, никога не повишават тон и винаги знаят как да постъпят. Е, не е така. Както се казва – обущарят винаги е без обувки. Много по-лесно е да даваш съвети на другите и да анализираш нещата отстрани. Аз не правя изключение.

Виковете, на които не знаем, че сме способни

По принцип съм доста спокоен и уравновесен човек. Трудно е нещо да ме извади от равновесие и да ме накара да повиша тон. Винаги съм считала, че крясъците са нецивилизован метод за справяне с проблема, че е абсурдно на децата да се повишава тон и че има куп начини да се постигне желаният ефект, без да се стига до викане. Спазвам успешно това правило в професията си и смятах, че за мен няма да е никакъв проблем да го спазвам и със собственото си дете.

Когато синът ми Боби навърши две години, започна да навлиза в периода на т.нар. бебешки пубертет – трудна възраст, свързана с тръшкания, нервни изблици и повтаряне на „Не”, „Не искам” и „Няма”. Опитвах какви ли не подходи – да му отвличам вниманието като го разсмивам, да игнорирам поведението му, да мълча, да пея, да обяснявам. Методът с отвличането на вниманието сякаш имаше най-голям ефект, но изключително краткотраен – след 20 минути отново се ядосваше за нещо – че не съм му купила някаква играчка или че не може сам да си закопчае копчето, което ставаше повод да започне да се тръшка по земята и да крещи, сякаш е дошла Светата инквизиция.

Първоначално стоически издържах на напрежението, но след време започнах да губя контрол. След поредното шоу в супермаркета или на детската площадка, след неуспешните ми опити да игнорирам, разсмивам или обяснявам, осъзнах, че съм започнала да повишавам тон. В началото Боби ме гледаше стреснато и учудено, в следствие на което започваше да спазва добро поведение. След това спря да ми обръща внимание и нервните му изблици още повече зачестиха.

Всеки път, когато си изпусках нервите, се чувствах ужасно – като най-лошата майка на света. Та нали точно аз се възмущавах на всички, които използват подобни подходи и съветвах родители да бъдат внимателни и спокойни с децата си? Не спирах да търся верния път, но той сякаш все ми убягваше.

 

Когато синът ми стана на 4 години

Времената на тръшкането започнаха да стихват, но детето ми продължаваше да е все така своенравно и сякаш никога не чуваше това, което му казвах. Едно измиване на зъбите, сядане за вечеря на масата или събиране на играчките, изискваше огромно количество усилия, обяснения, молби и разговори, които нерядко завършваха със заплахи.

Един ден, когато приспивах Боби, му казах както обикновено „Лека нощ – и нали знаеш, че те обичам?”. Той ми отговори: „Да, мамо, знам, и аз те обичам. Но защо тогава понякога ми крещиш?”. Сякаш някаква буца заседна в гърлото ми и останах безмълвна. Той още нямаше пет години, а ми зададе въпрос, на който аз нямах отговор. Тогава реших да бъда напълно откровена. Казах му следното – „Не искам да крещя и повярвай ми, ужасно се срамувам, когато го правя. Ако и ти си съгласен, можем заедно да се опитаме това да не се случва. Например – ти да се вслушваш повече в това, което ти казвам, а аз да се старая повече да се владея. Става ли?”. Той, разбира се, се съгласи, макар че още на следващия ден имаше няколко прояви, които се отдалечаваха от нашата уговорка. Аз обаче всеки път се сещам за думите му, когато ми идва да повиша тон.

Не, няма да чуете съвършената история с щастлив край, в която с магическа пръчка детето ми е станало най-възпитаното и послушно на света, а аз съм се превърнала в перфектна майка, която вече прави всичко по най-правилния начин. Но посланието на историята ми е, че няма нищо страшно и срамно в това ние възрастните да си признаем грешките – пред самите нас и пред децата ни. Всички ние сме хора, изтъкани от емоции, които не винаги сме способни да владеем. Но най-важното е да знаем какви искаме да бъдат отношенията ни с нашите деца и да се стремим с всички сили към това. А също и да им показваме колко много ги обичаме – детската интуиция безпогрешно ще разпознае, че въпреки несъвършенствата си, сме до тях, подкрепяме ги и обичта ни е силна, всеотдайна и безрезервна.

Автор: Антония Караилиева

Списание РОДИТЕЛ, Roditel.bg

Вижте още:

Детето ви се тръшка? Не сте единствени…

Скъпи, майчинството не е ваканция

Наръчник за оцеляване на младата майка

20 ценни съвета от майка към дъщеря