Тайната на осиновяването – дали и кога да кажем на детето, че е осиновено

Трябва ли осиновеното дете да знае, че е осиновено? Възможно ли е осиновяването да остане в тайна и трябва ли да е така? Кога осиновителите трябва да кажат на детето истината за неговия произход? И какви думи да подберат, когато го правят?

Вижте някои отговори от книгата „ОсиновяРването“ на психолога Десислава Божкова, която се занимава с индивидуално, фамилно и групово консултиране на деца и възрастни и води следосиновителни групи за личен опит. 

Малко въпроси имат категоричен и еднозначен отговор. Въпросът трябва ли да кажем на детето, че е осиновено, е един от тях.

В случай, че има някой, който се колебае, отговорът е: ДА, трябва да кажем.

Другият важен въпрос, които си поставят осиновителите, е кога да кажем на детето си за осиновяването. С риск да бъде изтълкувано като цинизъм, бих отговорила – ако някой може да ми каже кога е подходящо да се каже на детето, че има два крака, две ръце, очи, коса, той ще знае и кога е подходящо да се съобщи за осиновяването. Ако вече сте разгневени от абсурдността на гореописаното, можете да си представите как би се почувствало детето, ако решим, че има определен момент за това. Когато ми бива задаван този въпрос, винаги си представям „тържествения“ момент, в който родителите избират любимия ресторант или сладкарница на детето, или сядат на масата и казват нещо от рода: „Ние ще се развеждаме, обаче те обичаме“, „Ще си имаш братче или сестриче“ или „Ти си осиновен“.

Изкушението да бъде запазена тайната за осиновяването

Но нека се върнем малко назад, във фазата на кандидат-осиновяването. Тогава всички заявяват готовност да бъдат запознати с историята на детето и тя е напълно осъзната и мотивирана предвид живота и здравето на детето. Категоричността, че ще запознаят детето с историята му и ще бъде избегната тайната на осиновяването, е толкова непоколебима, че веднага отплува в необозримото бъдеще и се трансформира в отлагане във времето. Отлагането (отсрочването) обаче води до отлагане (натрупване на наноси).

Всеки е получавал оценка в училище, от която се е срамувал или за която се е притеснявал да каже на родителите си – дори и най-отличните ученици. Можете да си спомните навярно скрития бележник и идеята, че нещо магическо ще се случи, обаче после, друг път. Можете да си спомните как играете, говорите с приятели, вечеряте, слушате музика, учите, но нищо от това не вършите с пълна отдаденост, защото цялата ви мисъл е в бележника и кога ще кажете и какво ще стане. И се въртят някакви сюжети, и пак се отлага, и напрежението предизвиква поведение, което не отговаря на потребностите ви – или се „подмазвате“ на родителите с надеждата, че когато дойде денят на истината, това ще е смекчаващо вината обстоятелство, или ставате лош и сприхав, защото така ще ви се карат.

Даденият пример може да е елементарен, но общо взето схемата е подобна. Мислим, че не мислим за нещо, създаваме поведение, което не отговаря на реалността, в която се движим, отлагаме утайки, а после не е чудно защо се случва поговорката „Къде го чукаш, къде се пука?“.

Кога да съобщим на детето, че е осиновено?

Нека отново се фокусираме върху въпроса кога е подходящо да говорим с детето за осиновяването. Но нека си представим отговора не като еднократен момент, а като отворен период от време с начало преди вземането на детето от Дома.

Ако можем да посочим основно правило по отношение на говоренето по темата, то това би било информацията да се подава постепенно и в унисон със способностите на детето да асимилира информация и – може би най-важното – родителите „да виждат и да чуват“ невидимите знаци за готовността на детето.

Не бива да се чака от детето директно да задава въпроси или ако това се случи, да се отговаря: „Още си малък!“, „Като пораснеш!“. Щом има зададен въпрос, значи детето е готово да получи информация, вие ще прецените как и в какъв вид ще я поднесете на детето. Опитайте се да се поставите на негово място, да се ограничите в неговите знания и в подходящ вид да говорите откровено с него.

И пак да се върнем на въпроса „Кога е редно да кажем на детето, че има два крака?“. То ги открива постепенно – първо ръцете, после краката, тялото, научава се да си служи с тях и т.н. до момента, в който престава да си мисли за тях, защото те са нещо естествено и нормално. Можем да си представим как бихме се движили, ако постоянно си мислим – ляв, десен, ляв, десен. Ето това е целта, която трябва да си поставим, за да съобщим факта за осиновяването. Ако е постепенно, на малки дози и стане осъзнат, вътрешно приет в съзнанието на детето факт, то и родителите ще се движат без да го има това – ляв крак, десен крак, крак ли е, ръка ли е….

Кога да започнем да говорим на детето за осиновяването и избор на думи, с които да говорим

Много родители мислят, че детето не разбира, защото не може да говори – и по тази причина не разговарят с него. Но вярвам, че всеки може да прозре абсурдността на тази идея. Ако с детето не се говори, то няма как да натрупа запас от думи, който да се свърже с представите, лека-полека формиращи речта му. Затова говорете на детето постоянно, така то ще трупа знания и ще повтаря думи, интонации, фрази…

Децата много обичат снимки и обичат да се разпознават. Разглеждайки тези снимки, детето неминуемо ще сочи себе си, вас, другите и ще играе неуморно на „Кой е това?“. Също така неуморно, но не с досадно повтаряне вие трябва да „прокарвате“ идеята за осиновяването под формата например на „Ето това е денят, когато те избрахме в дома“ или „Тук вече си вкъщи след осиновяването“. Не си мислете, че използването на сложни думи е неразбираемо за детето. Ако говорите с него по тема, която не го вълнува, или използвате академичен изказ – да, няма да ви разбере. Но ако говорите като използвате думи като „осиновяване“, „раждане“, „избор“, „обич“ като фон на разглеждането на снимката, когато детето е готово за осъзнаване на сложните неща, ще ви разбере.

Думата „осиновяване“ не бива да се превръща в срамна дума, в дума табу.

Семейството, включително баби, дядовци, лели и приятели, трябва да се научат да говорят свободно за това, а не само когато детето заспи или е в другата стая. Нека не се заблуждаваме, няма такова нещо като друга стая и заспиване – децата са малки магьосници и владеят умението да чуват и виждат през стени.

Много често децата не говорят за това, което е важно за тях – правят се, че не ни чуват (или вие мислите, че не ви чуват). Възможно е и едното, и другото. Децата могат да „отцепват“ нещата, които не им харесват, но това не бива да ни кара и ние да се затваряме и да се правим, че миналото не съществува.

Когато детето е готово, то ще пита, но бъдете нащрек – то може да пита директно, но и може да го направи по заобиколен начин. Бъдете внимателни за сигналите, които подава детето, и наблюдавайте с широко отворени сетива.

Не бива да се очаква, че детето ще разбере казаното от първия път.

Винаги, когато има нужда от разширяване на информацията, то ще ви пита – директно или индиректно. Също не бива и да се избързва – когато детето е готово, то ще ви го покаже, но не се крийте зад паравана „то не пита“.

Бих си позволила още едно сравнение, за да се разбере принципът на говоренето по темата. Тя е толкова важна и основополагаща, колкото е и темата за секса. Винаги когато говорите за важните неща, каквото е осиновяването, си представяйте как бихте говорили по темата за секса и как бихте искали вашите родители да бяха говорили с вас за това; как сте се притеснявали и съответно вашите родители са се притеснявали и са се срамували. Само така, като бъдете автентични, искрени и честни, можете да достигнете до добрия (не казвам правилния, защото правило и правилен в този случай няма) начин. Нека не забравяме, че децата имат невидими радари за лъжа и истина!

Удобен момент да се въвежда темата за осиновяването е и първият въпрос на детето, свързан с раждането на бебетата или всъщност „Откъде съм дошъл?“. Тук отново ще се върнем на необходимостта с детето да се говори от най-ранна възраст. Погледнете на разговарянето с детето в ранна възраст, когато то още не владее вербалния начин на общуване, като начин да „упражнявате разговора“. Много осиновители мислят, че с еднократното казване на детето, че е осиновено, темата е приключила. Даването на информация на малки порции и надграждането й един ден ще ви се отплати със стабилна основа. Моментът, в който детето ще попита откъде се появяват бебетата е удобен да се използва като може да се каже, че има деца, живеещи с биологични родители, които са ги родили, и деца, живеещи с родители, които са ги осиновили. На този първичен етап това е достатъчно  за детето, а вашият отговор е посока за него. Ако се смутите, ако увъртате или лъжете, то ще усети, че нещо не е наред. Напротив – ако сте спокойни, уверени, с позитивно послание на обич, детето ще остане с усещането, че става дума за нещо нормално.

Още един важен аспект от добрия начин да се въвежда темата за произхода е изборът на думи и съдържанието им.

Много е важно посланието им към детето да бъде точно и ясно. Когато се говори, особено в ранна възраст, „Ние те взехме от Дом“ нека да е ясно, че Дом за деца не е равно на дом-къща, нито е равно на детска градина. Ако в съзнанието на детето тези понятия се препокрият, особено в последователността Дом за деца – дом-къща – детски дом, не се чудете защо децата стават тревожни при тръгване на детска градина, особено ако са „забравили“ престоя си в институцията. За осиновеното дете детската градина може да е равносилна на Дома, в който е било без родители. Важно е да помним, че децата виждат нещата в простота, равна на съвършенство. Така че нека да уважим тяхната спонтанност, креативност и искреност и да им отвърнем също с искреност.

 

Вижте още:

Един мъдър детски отговор на въпроса“Какво означава да си осиновен?“

5 световни знаменитости, които са осиновени

50 въпроса, с които да започнем пълноценен разговор с детето си

Какво е приемна грижа и как се става приемен родител в България?