Трябва ли да се намесваме в детските конфликти на площадката

Когато детето ни попадне в конфликт с други деца, е трудно да устоим на инстинкта си да се намесим и да го защитим. Често това не е необходимо. Но понякога може да е полезно да превърнем подобни случки в повод да научим на нещо както собственото си дете, така и всички замесени.

Конфликтите на площадката

Синът ми беше почти на 6 години. Един ден играеше с по-големи деца на площадка в парка. Той се опитваше да се качи по пързалката, но няколко момчета седяха по средата ѝ, без да се движат нагоре или надолу. Синът ми се опита да ги заобиколи, но беше бутнат от пързалката и падна на гърба, главата и лактите си. Вдигнах го и извиках на другите деца: „Защо направихте това?“ Утеших сина си и благодарих на късмета, че не се нарани сериозно. Майките им не бяха наоколо, така че никой не наблюдаваше децата, които го блъснаха. Как и дали трябваше да им съобщя за инцидента? Трябваше ли изобщо да се намесвам?

Замислих се. Това можеше да доведе до сериозна травма и затова не исках да остана безучастна.

Да се намесим или не?

Често апелирам към родителите да оставят децата да се справят с трудни ситуации сами или с минимална помощ от наша страна. Голямото изключение са ситуациите, когато има проблем със сигурността – физическа или емоционална, и когато става дума за тормоз. Децата и инцидентите вървят ръка за ръка, така че няма как да предотвратим всички наранявания, но можем да използваме подобни ситуации, за да ги научим, а и за да предотвратим поне част от тях в бъдеще.

Говорете с родителя на другото дете

Всеки път, когато едно дете дори неволно застраши друго дете, това трябва да бъде разглеждано като обучение, като урок. Моята догадка е, че момчето, което бутна сина ми, го направи импулсивно, без да осъзнава последствията. Той трябва да бъде научен на последствията от тези действия по същия начин, по който учим децата да гледат и в двете посоки преди да пресекат улицата. Едно непознато лице, което му крещи (в случая – аз), може да привлече вниманието му, но той ще се научи най-добре от собствения си родител, затова трябва да се обърнете към майка му.

Комуникирането с други родители може да бъде трудно. Това как ще приемат съобщението ни зависи от това колко добре ги познаваме и от техния стил на възпитание. Питам се: „Бих ли искала да знам, ако моето дете направи нещо такова?“ В този случай, да, бих искала.

Повечето родители биха искали да знаят, ако детето им нарани друго дете или го застраши с рисковано поведение.

Можете да започнете с: „Казвам ви това, защото аз самата бих искала да знам, ако беше моят син.“ Разбира се, не можете да контролирате как майката на другото дете ще реагира. Вместо да си представяте най-лошата реакция, представете си най-добрата: „Благодаря, че ми казахте! Ще говоря с него и съжалявам. Как е синът ви?“ Това считам за стандартната човешка реакция. Всяка друга реакция не е свързана пряко с вас и се надявам да можете да я приемете, знаейки, че сте постъпили правилно.

Оплакване или информиране?

Няколко седмици след като синът ми започна училище, се оказа, че е с едно от въпросните момчета в един клас. Един ден ми се оплака, че именно то го е взело на прицел и се опитва да го тормози физически. Моят син е не само най-малкият в класа, но е и физически малък, затова се притеснявах за него.

От друга страна една от целите ми като родител е да не съм „онзи родител“, който  реагира прекалено за всяко нещо и бърза да „спаси“ от всеки проблем напълно способното си на самостоятелност дете. Но реших, че този случай изисква намеса от възрастен заради неравенството в силата и ръста, а и заради предишния ми опит с подобна ситуация.

Когато уведомих учителката му, тя ми благодари и обеща да наблюдава децата. Повече не чух нищо за това и сина ми стана социално независим и способен второкласник, макар че все още да е най-дребният в класа.

Балансът между това да защитим и да дадем самостоятелност