Наистина ли ще разглезим бебето, ако спи близо до нас и откликваме на неговия плач?

“Не го гушкай толкова, ще го разглезиш”, “Не е редно да спи до теб, трябва да е в собствено креватче още от раждането”, “Остави го да си поплаче, нищо няма да му стане”, “Храни го само в определен час”. Всички тези съвременни правила намират редица застъпници, според които трябва да свикнем бебето от малко да следва нашите правила, а не ние – неговите. Каква обаче е истината?

В много традиционни култури бебето прекарва цялата първа година притиснато към майка си, тя го носи на ръце или привързано към гърба си. Кърми го, без да се откъсва от работата си, спи с него. Ако опасенията, че „ще се разглези, ще свикне“ бяха верни, тези деца щяха да искат да ги носят едва ли не до зряла възраст.

Има редица проучвания, които показват, че децата, отгледани на принципа на “привързаното родителство”, са много по-самостоятелни и независими. И дори по-рядко се наблюдава това да дърпат майка си и да „висят“ на нея и изобщо не изглеждат “разглезени“. А децата на тези родители, които са се страхували „да не ги свикнат лошо“, или чиито майки не са могли да бъдат с тях, ненаситно изискват вниманието на възрастните. Капризничат, изнервят родителите с вечното си недоволство и липса на самостоятелност. Казано иначе, няма нищо вярно във фразата: “ако го свикнете, ще иска винаги.” Дори нещата са тъкмо обратните.

Развитието на детето прилича на преминаване през сложно заплетен лабиринт

Пътят има много разклонения, а на местата, където той се разклонява, трябва да получиш отговор на даден въпрос. От отговора не изцяло, но до голяма степен зависи изборът на пътя.
Периодът след раждането е първият разклон, където детето сякаш решава: да се включи ли в този свят, или не си струва? Дали тук го чакат, или не? Има ли изобщо смисъл да се старае? То задава тези въпроса с вик. То се дере и това може да бъде преведено като: „Има ли на кого да разчитам, а? Трябвам ли на някого, или не? Как е при вас: мога ли спокойно да си живея и да се развивам, или ще трябва през цялото време да се боря за живота си? Отговорете по-бързичко!“.

Най-добрият отговор на всичко това е обич, физическа близост и отклик

Когато детето расте спокойно, след като някоя потребност се насити, престане да бъде актуална, то просто я забравя. Щом дойде правилното време, то само ще слезе от ръцете на мама и няма да можем да спрем това. Когато порасне, ще поиска отделна стая и ще бъде щастливо в нея. Ако сме се наяли, не ставаме от масата с филия в ръка. Същото е и при децата – когато тяхната потребност от физическа близост и любов е напълно, дълбоко задоволена, те нямат нужда да се вкопчват в родителя.

И обратното:

ако ограничаваме малчуганите в тази значима тяхна потребност, тя става все по-силна. След строга диета сме готови да изядем всичко в хладилника. Така и детето, ако на своя въпрос: „Ей, трябвам ли на някого, тук чакат ли ме, обичат ли ме?“, получава – като родителски действия – колеблив отговор, резултатът е още по-голяма потребност. Ако при плачещото бебе родителите ту идват, ту не идват, ако го хранят не когато е гладно, а „по разписание“, ако го оставят само, когато съвсем не е готово за това, то решава да се пребори по свой начин, като се опитва на всяка цена да си извоюва вниманието и грижите на възрастните. И тогава влизат в действие вкопчването, плачът със или без повод, мрънкането, капризите, безпомощността и дори понякога болестите. Нуждата му не е удовлетворена, детето е уплашено от преживения „глад за привързаност“. След това, дори когато получава внимание от родителите си, то вече не може да се насити, да повярва, че от всичко има достатъчно, то се презастрахова, иска прекадено много,

Точно на този принцип се формира едно капризно, зависимо поведение:

ако детето често усеща, че на възрастния не му е до него, то не може да се отпусне, трябва да е нащрек през цялото време, да проверява здравината на връзката. Родителите се уморяват, изнервят, околните ги укоряват, че детето е „прекалено разглезено“, започват да проявяват строгост, опитват се „да не му играят по свирката“ и работата става още по-лоша, защото то се плаши още повече и се бори още по-отчаяно. Получава се затворен кръг, в който всички са нещастни и недоволни.

Решението на всичко това е много просто: не лишавайте бебето си от близост и откликвайте на неговите нужди, за да не се налага да се справяте с мрънкащо и несамостоятелно дете, което прави всичко, за да привлече вашето внимание. 

Списание РОДИТЕЛ, Roditel.bg

В статията са използвани материали от книгата “Тайната опора” на руския психолог и педагог Людмила Петрановска, предоставена от издателство “Colibri” 

 

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Коментарите са изключени.