"Новите дрехи на царя" - приказка (текст и аудиоверсия) - Roditel.bg

„НОВИТЕ ДРЕХИ НА ЦАРЯ“

ПРИКАЗКА

Преди години живял един цар, който обичал толкова много да се облича в нови дрехи, че харчил за това всичките си пари. Той не се грижел за войниците си, дори рядко посещавал театъра, а обичал само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи като за всеки час от деня той имал отделно облекло.
В царската столица кипял шумен, весел живот; всеки ден там пристигали много чужденци. Веднъж се явили и двама измамници. Те се препоръчали, че умеят да тъкат такива прекрасни платове, каквито никъде не можело да се намери, и че дрехите, съшити от тия платове, са не само необикновено хубави по цвят и по кройка, но се отличавали още и с едно чудно свойство: те били невидими за ония хора, които не са достойни за заеманата от тях длъжност или пък са съвсем глупави.

„Ето ти дрехи за мен – помислил си царят. – Ще ги облека, ще мога веднага да познавам кой в моето царство е достоен да заема тая или оная длъжност; ще мога също тъй да различавам умните от глупавите.“ Той веднага дал на двамата измамници много пари, за да могат да се заловят незабавно за работа. Лъжливите тъкачи поставили два стана и се престорили, че работят; ала всъщност становете им били празни. Те поискали веднага най-хубава коприна и златна прежда, ала всичко туй скрили в торбите си и седяли до късна нощ пред празните станове.

„Искам да зная как върви работата“ – помислил си царят, но се смутил силно от мисълта, че глупецът или негодният за длъжността си човек не ще може да види чудния плат. За себе си, разбира се, той не се страхуваше, но все пак си мислеше, че е по-добре да изпрати най – напред друг някой. Всички в града знаели вече какво чудно свойство притежавал новият плат и всеки горял от нетърпение да узнае дали неговият съсед е глупав или некадърен. „Ще изпратя при тъкачите моя стар честен министър – помислил си царят. – Той най- добре от всички ще види какъв е тоя плат, защото той е умен и изпълнява прекрасно длъжността си.“

И старият честен министър отишъл в стаята, където двамата измамници работели на празните станове. – Та аз не виждам нищо! – извикал той на себе си, ала не посмял да каже това високо.

Двамата измамници го помолили любезно да се приближи и го попитали харесват ли му цветовете и шарките. В същото време те сочели празния стан, а бедният старец продължавал да пули очи и все пак не виждал нищо, защото нямало нищо за гледане. „Господи – мислел той, – нима аз съм глупав? Никога не съм допускал това и никой не бива да го знае. Или може би съм негоден за длъжността си? Не, никому не трябва да разказвам какво съм видял.“ – Е, какво е вашето мнение? – попитал един от тъкачите.

– О, прекрасно, чудесно! – извикал старият министър като гледал през очилата си. – Какви бои, какви шарки! Аз ще кажа на царя, че вашият плат много ми харесва. – Много ни е приятно да слушаме това – казали тъкачите и започнали да именуват цветовете и да обясняват шарките, а министърът слушал внимателно.

Като се върнал при царя, повторил му всичко с най-големи подробности. Тогава измамниците поискали още пари, коприна и златна прежда, за да продължат работата. Всичко туй те скрили пак в торбите си и продължили да седят пред празните станове.

Скоро, царят изпратил пак един от най-честните си съветници, за да разбере как отива работата и скоро ли ще бъде готов платът. Ала с него се случило същото, каквото се случило с първия пратеник – той гледал становете, но тъй като там нямало нищо, не можел нищо да види.

– Какъв чудесен плат, нали? – попитали измамниците и започнали да показват и да обясняват великолепните шарки, които съвсем не съществували.

„Невъзможно е да съм глупав! – помислил си съветникът. – Тогава може би съм недостоен за длъжността, която заемам? Смешно наистина! Ала все пак не трябва да казвам туй на другите.“ И той започнал да хвали плата, който не виждал, и да се възхищава от прекрасните бои и великолепните шарки. – Да, това е истинско чудо! – съобщил той на царя. Всички в града говорели само за това – за чудния плат.

Най-сетне и сам царят пожелал да види плата, докато бил все още на стана. С цяла тълпа избрани царедворци, между които били и двамата министри, той отишъл при изкусните измамници, които започнали да тъкат още по-усърдно на празните станове.

– Не е ли прекрасно това? – попитали двамата царедворци, които били идвали вече. – Погледнете, Ваше Величество, какви шарки! – и те сочели празните станове, като мислили, че другите наистина виждат плата.

„Какво е това? – помислил си царят. – Та аз нищо не виждам. Това е ужасно! Нима съм глупав? Или пък не ме бива за цар? Но туй е още по-ужасно!“ – О, да, платът наистина е чудесен! – извикал високо той. – Аз напълно одобрявам вашата работа.

Дошъл и денят на шествието. Измамниците се престрували, че свалят плата от становете, сетне крояли с големи ножици из въздуха, шиели с игли без конци и най-после казали: – Дрехите са готови! Царят, придружен от царедворците, отиъл да види чудните дрехи. Измамниците вдигнали ръце, като че държали нещо, и казали: – Ето панталоните, ето дрехата, ето и мантията! Това облекло е леко като паяжина. Човек не го усеща на тялото си, ала в туй се крие всичката му хубост! – Да! – извикали всички царедворци, без да виждат нищо.

– Не желае ли Ваше Величество да се облече сега? – рекли измамниците – Тъй ние ще ви премерим дрехите пред това голямо огледало. Царят се съблякъл, а измамниците се престорили, че му обличат поотделно всяка една от дрехите. – Ах, как ви прилича, Ваше Величество! Колко хубаво ви стоят тези дрехи! – викнали всички. – Какви цветове, какви шарки! Великолепни дрехи!

Прислужниците, които трябвало да носят краищата на царската мания, се престорили, че вдигат нещо от пода, сетне тръгнали важно след царя с протегнати напред ръце. Те не смеели и да помислят, че носят нищо.

Царят вървял под великолепния си балдахин, а по улиците и прозорците на къщите се трупали хора и викали: – Ей, колко хубави са новите дрехи на царя! Каква чудесна мантия! Как хубаво Ви стои! Никой не искал да каже, че не вижда нищо, защото никой не искал да мине за глупав или за некадърник. Нито едно царско облекло не бе предизвиквало досега толкова голям възторг.

– Гледайте, гледайте, царят е съвсем гол! – извикало изведнъж едно дете. – Не го слушайте, той е просто дете! – рекъл баща му, ала всички започнали да предават думите на детето. – Да, да, царят е гол! – извикал най-сетне целият народ.

Царят бил поразен. На него също му се струвало, че народът е прав, ала си казал: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай!“ и продължил гордо напред. А прислужниците му продължавали да вървят все тъй тържествено след него и да носят краищата на въображаемата мантия.