Развитие на емоционалната интелигентност при децата от 0 до 3 години?

дете емоционална интелигентност

Децата са изключително емоционални – могат да преминат от буден плач в бурна радост и обратното. С времето те се научават как да управляват чувствата си, а оттам и поведението си, и как да проявяват разбиране към чувствата на другите. Тези умения формират ядрото на това, което психолозите наричат коефициент на емоционалната интелигентност. Това е съществена част от човешкото развитие и е много важно родителите да са информирани по темата. 

Но как мъниците развиват основополагащите белези на емоционалната интелигентност?

Отговорът е, че ги научават. Не от телевизията, не в училище, а от майките и бащите си. Ние направляваме емоциите им всеки ден. По-конкретно – ние, родителите, помагаме на детето да осъзнае чувствата си и да ги изрази по адекватен за възрастта си начин, което е начало на саморегулацията. Когато се освободи от хватката на тези силни емоции, детето може да разреши всеки проблем, който би могъл да е причина за тях.

 

Ето как се развива на емоционалната интелигентност при деца от 0 до 3 години:

Бебето от 0 до 12 месеца

Главната задача при развитието на едно бебе е да се научи да се доверява. Това полага основите на всичко, което следва занапред. Алберт Айнщайн казва, че най-важният въпрос, на който всеки от нас трябва да отговори, е: „Приятелски настроена ли е средата около нас?“ Отговорът на този въпрос получаваме още в бебешка възраст.

Бебетата попиват тревожността, която е форма на страх или липса на доверие, от своите родители. Изследванията потвърждават, че докосването, гласът и движенията на родителя могат както да успокоят детето, така и да предизвикат у него тревожност – в организма на бебетата се отделят стресови хормони при долавяне на ядосани гласове дори и по време на сън. Спокойният ни глас, зрителният контакт и силната прегръдка, в която носим бебето си, му изпращат посланието, че светът е безопасно място, където то може да се отпусне и да ни има доверие.

Бебето реагира на околната среда, „изграждайки“ мозък, който ще му помогне да се чувства добре в тази среда. Ако е поставено в оптимално добри условия – физическа грижа, ръце, които да го носят и успокояват, отзивчив възрастен, който да се занимава с него – мозъкът на мъничето ще бъде способен бързо да намира успокоение, да живее щастливо и да осъществява интимни връзки. Ако средата не предлага необходимото или изглежда опасна – например силни звуци без съпътстващо успокоение – мозъкът на детето може да стане свръхбдителен или недоверчив.

Ето защо задачата на родителите е винаги, когато това е възможно, да вдъхваме на малчугана си увереност, че е в безопасност. Когато бебето изпитва глад, стомашно неразположение, или ужас от това, че е оставено само, то изпада в паника. За щастие родителите се отзовават и го успокояват. Винаги когато мъничето плаче и ние реагираме, помагаме на мозъка му да изгради умението да се самоуспокоява, когато стане малко по-голямо. Физиологично в този момент тялото на бебето реагира на усещането за безопасност в прегръдките ни, като отделя биохимични вещества, които на свой ред прокарват невронни пътеки и рецептори за тези връзки на самоуспокоението. Що се отнася до психическото му развитие, то се научава, че гладът и другите му усещания могат да бъдат облекчени, че идва помощ, че някой го защитава. То може да е сигурно, че в тази приятелска среда ще получи всичко необходимо. Така бебето започва да усвоява един позитивен модел на човешките взаимоотношения, който е сърдечен, сигурен и любящ.

Всеки, който някога е прекарвал известно време с новородено бебе, знае колко е трудно то да бъде успокоено. За да се развива мозъкът на мъничето, не е нужно да сме идеални. Родителите никога не са. Просто трябва да сме достатъчно добри и през повечето време да сме на разположение на детето си, за да го успокоим, когато има нужда от нас. Това означава да го гушкаме, когато плаче, и да му даваме това, от което всички се нуждаем, когато страдаме: състрадание.

Всъщност няма родител, който да долавя всички сигнали на бебето си – ние сме човешки същества, все пак. Хубавото е, че когато пропуснем някой сигнал на детето си, лесно можем да поправим това. Когато се чувстват дискомфортно, бебетата започват да плачат. Това е знак за нас да започнем да го успокояваме. Урокът за бебето е, че светът не е идеален, понякога трябва да повиши глас, за да бъде чуто, но че то има силата да поправи отношенията си с родителя. Тъй като сме реагирали бързо на неговото страдание, бебето е научило, че средата е безопасна и че може да разчита на нас, когато има нужда.

Когато успокояват бебето, родителите му помагат не само да се научи само да се успокоява, но и да бъде по-кротка, приятелски настроена, щастлива личност не само като дете, но и през целия си живот. Много изследвания показват, че новородените, които получават над средностатистическите нива на обич, внимание и успокоение от майките и бащите си, като възрастни са по-спокойни, емоционално балансирани и щастливи.

Способността да се успокояваш сам е предпоставка за емоционална интелигентност. Детето ще я развие постепенно, докато се учи да вярва, че ще сме до него, готови да помогнем, когато има нужда от нас. Това са основите на стабилната привързаност. 

Малкото дете от 1 до 3 години

Ако бебето е било успокоявано като пеленаче, с времето то ще може все по-добре и по-добре да се справя със стреса, без да се подава на паниката. И това е добре, защото възрастта между 1 и 3 години е вероятно най-трудният период в човешкото развитие както за родителя, така и за детето. Ако можем да помогнем на току-що проходилото си хлапе да изгради здравословна връзка с емоциите си, то ще има нужната основа да развие висок коефициент на емоционална интелигентност по-нататък в живота си.

Задачата на детето в тази възраст е да отстоява себе си. Детето иска да усеща, че оказва някакво влияние върху света и има някакъв контрол върху преживяванията си. Това зараждащо се усещане за власт е хубаво нещо. То е, което му позволява в крайна сметка да поеме отговорността за себе си.

Много майки и бащи обаче не са подготвени за това бебето им да се превърне в личност с мнение, готова да се бори за това, което иска. И изведнъж тези дотогава сляпо обичащи родители започват да изпращат различно послание към детето – да му забраняват, да го ограничават и да налагат правила. Те обожават детето си и правят най-доброто, на което са способни, за да му поставят разумни граници. Но допускането, че трябва да не показваме на мъничето любовта си, за да го накараме да прави каквото ние искаме, е опасно. Когато постоянно нарушаваме връзката с детето си, това разрушава близките взаимоотношения, които сме изградили с усилия.

За периода между 1 и 3 години е много характерно тръшкането. Подобно на нас, току-що проходилите деца също натрупват стресови хормони, докато се опитват да се справят с разочарованията в ежедневието си. Фронталният дял на мозъчната кора в тази възраст все още не може да надделее над емоционалните центрове и да предаде силните емоции вербално. Трябва да знаем, че на мъниците също не им е приятно да се тръшкат, но когато емоциите им ги завладеят, мозъкът им не е достатъчно развит, за да имат рационален контрол над ситуацията. Затова физиологията им помага да възвърнат баланса си като изпаднат в емоционален срив, чрез който да се освободят от всички силни чувства и съпътстващите ги биохимични вещества.

Подобно на успокояването на бебе, родителите, които търпеливо сядат с тръшкащото се дете, му помагат да се научи да се успокоява само и да контролира емоциите си. Този подход защитава самочувствието на детето и му помага да развие емоционална интелигентност. Майките и бащите, които реагират така, са готови да приемат пълния спектър от емоции на детето, като поставят граници на разрушителното му поведение. Когато се страхува или е разочаровано, те проявяват емпатия. Когато се тръшка, те го прегръщат или стоят наблизо, приемайки гнева му. Вместо да приемат тръшкането му като неприемливо поведение, тези мъдри родители разбират, че така детето им разказва за преживяванията си. От нежното приемане, което показват, то се научава, че дори и най-тежките чувства са поносими. Те ни връхлитат, ние ги понасяме, а те изчезват. Тези емоции са просто част от големия свят, за който малкото дете научава все повече с всеки изминал ден.

Да го оставим да преживее чувствата, които го връхлитат, не означава задължително да му позволим да върши неща, диктувани от тези чувства. От емпатичните граници, които му поставяме, то научава, че има право да се ядосва на другарчето си, че му е взело играчката, но не му е позволено да го бие.

Малките деца имат нужда от нашата помощ, за да изградят вътрешни умения да се справят със силните си емоции, за да могат да следват елементарни правила и да се разбират добре с другите. Това как ние, родителите, реагираме на техните объркани емоции и нецивилизовано поведение, определя дали мозъкът им ще се развие по този начин. Наказанията и липсата на връзка създават повече разочарования и влошават саморегулацията. За разлика от тях, емпатичните наставления помагат на мозъка на детето за няколко кратки години да се оформи така, че да може да регулира емоциите си. Тази подобрена способност да успокоява собствените си страх и гняв му дава повече достъп до вродената му емпатия, която винаги е имало в себе си.

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg

Статията е базирана на материали от книгата на клиничния психолог д-р Лора Маркам “Спокойни родители – щастливи деца”, предоставена с любезното съдействие на издателство “Изток-Запад

Вижте още:

Как да разтълкуваме емоциите на децата според езика на тялото им?

Как да възпитаме емоционална интелигентност у детето си?

Как да говорим с децата за смъртта и какво да им кажем при загуба в семейството?

Тръшкането и гневът при малките деца – причини и решения

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK

Публикацията Ви е харесала? Абонирайте се за нашия онлайн бюлетин:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: