Защо е важно да прекарваме пълноценно време с децата си

Всички ние имаме многобройни отговорности и често сме заети, забравяйки, е „работата ще почака да покажеш на детето си дъгата, но дъгата няма да почака да си свършиш работата“.

Едно дете може да иска да играем с него или да му четем. Понякога го правим само с една малка част от съзнанието си, а те лесно усещат това.

Много пъти съм се улавял да чета на някое от децата, а в същото време да си мисля за следващия телефонен разговор, който трябва да проведа, когато детето заспи или чета някаква приказка, но го правя съвсем механично и нямам представа за какво се разказва. Между всеки ред (да не кажа – в рамките на всяка дума), в главата ми се сблъскват цели вселени от мисли.

Веднъж, когато бях толкова уморен, че едва си държах очите отворени, разказвах на дъщеря си история за един лъв, като си я съчинявах, докато я разказвах. Но след пет минути в умората ми лъвът се превърна в заек. Тя забеляза и здраво се посмяхме.

Когато синът ми беше на около четири години приказката „Джак и бобеното стебло“ му беше любима. Той искаше да я чуе отново и отново, след което – отново и отново. Аз също много харесвах приказката, но ми беше трудно да я чета седем или осем пъти подред.

В един момент разбрах, че той всеки път я слушаше, като че ли за първи път. Напрежението от криенето от великана в неговия замък, предизвикателството при откриването на златото, вълшебната кокошка и пеещата арфа, вълнението при преследването надолу по бобеното стебло и взимането на брадвата точно навреме, за да прекъсне стеблото и да спре великана – всеки път за него това бяха истински събития. Телцето му се сковаваше, когато нещата ставаха тревожни и се усмихваше от удоволствие, когато Джак всеки път успяваше да надхитри великана.

Когато гледах историята през неговите очи аз се научих също напълно да присъствам всеки път, когато я четях, въпреки, че част от възрастното ми съзнание се бунтуваше. Като се освободите от собствената си съпротива историята се превръща в повтарящ се рефрен в музикално парче – подчертаване на същината. Приказката е една и съща всеки път, но и никога не е съвсем същата. Осъзнаването на това разшири света ми, а Джак и бобеното зърно се превърна в моята практика на медитация за дълго време. Тя ме научи да съм в настоящия момент, когато неволно се изплъзвах. И ето така: детето се превръща в учител на родителя.

От книгата „Децата: Благословия за всеки ден“ на Майла и Джон Кабат-Зин,
предоставена с любезното съдействие на издателство „Кибеа“

Вижте още:

Не пропускайте моментите с децата си, те няма да се повторят

Приказка за размисъл: „Децата били сами“

Възпитание и дисциплина без крясъци и шамари

Безценни мъдрости за майчинството и възпитанието от Петър Дънов