Признавам си — разглезих сина си. И съжалявам.

Бях майката, която казваше „да“ на почти всичко. На новите маратонки, макар че старите още ставаха. На таблета преди сън, защото „иначе не можел да заспи“. На капризите сутрин – ако не му се ходеше на училище, оставаше вкъщи. Мислех, че така показвам любов. Че ако му давам всичко, ще расте обичан и щастлив. Но не това се случи.

Днес синът ми е на 12. Имаме стабилно финансово положение – баща му изкарва добри пари, и сме се постарали той да не усеща недоимък, какъвто аз съм усещала като дете. Но сега виждам – презадоволихме го. И резултатът не е щастливо, уравновесено дете. А дете, което трудно приема „не“, което отговаря, не зачита учители, нарушава правила… и още по-лошо — губи емпатия към другите.

Срамът, който почувствах

Преди месец се случи нещо, което ме разтърси. Разбрах, че се е подигравал на момче от класа заради това, че маратонките му били „някакви евтини“, а телефонът — „скапан модел“. Синът ми. Моето мило дете, което съм възпитавала, прегръщала, учила да бъде добър човек. А сега се подиграва с нечие финансово положение. С чуждо достойнство.

Срамът, който почувствах, беше толкова силен, че не можех да говоря. Не защото той го беше направил — а защото аз и баща му имахме вина за това. Не с думи, а с действия. С постоянните „плати“, „вземи“, „нека му купим“, с липсата на „спри“, „помисли“, „бъди благодарен“.

Когато любовта се бърка с угаждане

Моето детство не беше лесно. Подаръци получавах само за рождения си ден. Нямаше пари за почивки. Обувките често бяха втора ръка. И си обещах — детето ми никога няма да изпитва такива лишения. И не ги е изпитвал. Има всичко, което аз нямах. Но няма онова, което мен ме изградило като личност – дисциплина, скромност, отговорност.

Сега се опитвам да върна баланса и вече съм наясно: Истинската обич понякога казва „не“. Но когато казвам „не“, следва агресивно недоволството. Ограничавам време на екран, настоявам за учене, изисквам уважение. И понякога е ад. Просто синът ми не е свикнал на това. Спорове, викове, сълзи. Но няма да се откажа. Знам, че изпуснах момента това да е наложено отрано, но ми се иска да вярвам, че все още не е твърде късно.

Опитвам се да му покажа, че стойността на човека не е в марката на телефона, а в това кой е всъщност. Че не всичко в живота се купува. Че добротата е избор. И че да „да получаваш каквото поискаш“ може да изглежда приятно, но всъщност краде от теб силата да бъдеш зрял и стойностен човек.

Защо разказвам всичко това?

Не споделям тази история, за да се оплаквам и да търся съжаление, а защото смятам, че така мога да помогна и на другите родители. Ако и вие понякога се чудите дали не давате прекалено много — спрете се за момент. Погледнете отвъд усмивката, предизвикана от поредната скъпа играчка. Задайте си въпроса: „От какво наистина има нужда детето ми?“

Любовта не е угаждане. Любовта е граница. Любовта е да научиш детето си, че светът не му е длъжен. Че хората са равни, дори когато обувките им са на различна стойност. И че понякога най-големият подарък, който можеш да дадеш на едно дете, е любов и способност да уважава себе си и околните.

Тази статия е изпратена от наша читателка, пожелала анонимност.
Roditel.bg