Защо майките не могат да спят

Когато взех решение да имам дете, да родя още докато съм в университета и първа в приятелския кръг да се посветя на майчинството, не знаех какво да очаквам от новия си живот. Не случайно казвам, че „взех решението“, защото човекът до мен (все още не беше мой съпруг) не бе напълно съгласен с това. По-възрастен от мен, вероятно е имал зрелия поглед какво е да носиш отговорността за едно беззащитно, но своенравно създание.

Аз нямах идея за това. Не бях държала бебе през живота си. Бях гледала романтични комедии и си представях живота си като на кино. Романтичен, забавен, със съпруг, който винаги е до мен и с радост ще предложи рамото си на разбитата ми от бушуващи хормони душа, вечно насълзени очи и подсмърчащ нос. Убедена бях, че ще прегръща обезформеното ми от бременността тяло, цялото треперещо от съчетанието липса на сън и конски дози кофеин.

Имате ли деца? Ако да, значи сте наясно как бързо се спука сапунения мехур на моите илюзии и аз се озовах люлееща бебето 7-ма поредна вечер в 4 сутринта до блажено похъркващия си (вече) съпруг. Липсата на сън ме правеше нервна, изнервена. В тези дълги часове, когато малкият вързоп не иска да заспи напук на д-р Спок, на всичките останали книги и на неистовите ми усилия, да направя всичко, което по принцип върши работа, за да мога да затворя очите си – обвинявах всички за своето положение – бебето за това, че ме поставя в тази ситуация, мъжът ми, че си е позволил да заспи, майка ми, че не ми е казала, че ще трябва да мина през всичко това.

Редките случаи, в които Сънчо спохождаше детето, аз оставях часове наред на крак, за да изгладя, да подредя, да изваря шишетата – домакинската работа нямаше край.

Всичко, за което мечтаех, беше да поспя. Да стигна до леглото, без да стъпя на проклетата скърцаща плочка на паркета, която да събуди отново ревящия звяр в бебето ми. Дълги, безсънни месеци на успях да стигна до спалнята. Интимността между нас, като двойка изчезна. Аз се превърнах в ходеща буца нерви.

И тогава се случи чудото. Бебето започна да спи вечер. Но не и аз. Продължавах да лежа в леглото. Клепачите ми тежаха и не можех да отворя очите си, те сякаш спяха, но съзнанието ми продължаваше да работи. Мислите ми се лутаха между задълженията, желанията, мечтите. Колко много исках да заспя, а не можех. Дъщеря ми спеше непробудно в кошарата си, а аз прекарвах часовете надвесена над нея. С огледалце проверявах дали бебето диша. Съзерцавах това приказно създание, което беше само мое. С изящни малки пръстчета, отпусната спокойно в малкото легълце. Косичката, започнала да пада отзад от въртенето на малката възглавничка. Да, това дете бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота.

Все още ходех като сянка през деня, защото исках да спя, но не можех. Прекалено много мисли се лутаха в съзнанието ми вечер.

Вечерта за мен беше и нещо друго. Моето време да бъда със себе си. Да направя това, което ми доставя удоволствие. Да изпия чаша вино в тишината, да почета, да гледам безсмислено реалити. Или просто да разгледам живота познатите си във Facebook. Този техен живот, който на мен ми изглеждаше толкова интересен в момента.

Колкото и да исках да се наспя, да остана будна бе единственото време, което можех да посветя на себе си.

Този мой навик, даде други отражения – сънливост през деня, с която нямаше как да се преборя, липса на енергия, за да се радвам на грижите на детето; често самосъжаление и апатия.

Сега, години по-късно. Вече с две поотраснали деца, които не изискват физическото ми присъствие над леглото им, все още не мога да се върна към нормалния режим на сън. Когато работата вкъщи и в офиса заеме заплашителни размери от времето за семейството, често чувам сина ми да казва на как си „Тихо, че мама днес е нервна.“ Срамувам се от това.

Не ме разбирайте погрешно. Обичам децата си, които ме направиха по-добър човек. Обичам съпруга си, който бе до мен, когато бях кълбо от нерви и който с волското си търпение понесе всичките ми емоционални състояния, през които преминах и продължавам да преминавам аз като майка.

Често се питам как моята майка е издържала всичко това и защо не ми е казала, че ще има дни, в които ще мечтая единствено да мога да забравя за всички тревоги и да затворя очи. Но няма да мога, защото детето е с температура; или ще има представление като балерина и аз се вълнувам повече от нея.

Понякога също така се питам дали аз ще бъда така добра майка да успея да съхраня само за себе си безсънните часове и да скрия от децата си тъмната страна на това да бъдеш родител.

Ани Д. на 36 години от София