Писмо до съседите, които мислеха, че убивам някого (а аз само къпех детето)

Уважаеми съседи от вход А,

(и особено вие от апартамент 12, които подслушвате по-добре от криминален подкаст).

Пиша ви това писмо, за да ви уверя, че не извършвам престъпления от страст в банята всяка вечер между 20:15 и 20:45. Знам, че виковете, които чувате, звучат като сцена от евтин хорър – такъв от типа, в който героинята крещи „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ“, преди да ѝ падне перуката и да се появи дух от канализацията.

Но – и тук идва ключовата част – това не е филм. Това е реалност. И в главната роля участва моето дете. Тригодишно. В банята. С вода. И шампоан.

Положението е следното:

Когато кажа „Време е за баня“, започва спектакъл, достоен за Народния театър. Детето ми крещи все едно му предлагам не сапун, а киселина. Рита, бяга голо из хола, спъва се в кучето (което между другото вече също ме мрази), и накрая – с много дипломатически усилия и обещания за десет приказки за лека нощ, вместо една – все пак влиза във ваната.

Тогава настъпва кулминацията.

Докосна ли му главата с мокра ръка – вие чувате първия писък.
Полея ли го леко с вода – втори писък.
Сложа ли му шампоан – крясъци, които се чуват чак до блока отсреща.
А ако – не дай си Боже – в очите попадне ПЯНА… о, не, уважаеми съседи, тогава съм сигурна, че вие вече търсите телефона си, за да се обадите на полицията, социалните служби и „Господари на ефира“ (макар че май ги спряха?).

Вярно е, че при всяка баня изричам фрази като:

• „Спри да ме риташ!“

• „Мий се като нормално дете, моля те!“

• „Защо ближеш сапуна, нали вече знаеш, че е гаден?!“

• „НЕ, не се дъвче гуменото пате, то е за декорация!“

Да, понякога звуча като че ли не съм на себе си. Защото, честно казано, не съм.

Разбирам, че звуците от нашата баня са притеснителни.
Разбирам, че дори кучето ви спира да яде, когато детето ми ревне „НЕ ИСКАААААААААААААААМ“.
Разбирам, че, може би, сте си помислили, че наистина го измъчвам.

Затова моля – не ме съдете твърде строго. Не звънете на полицията. Не викайте социалните. И, моля ви, не ми пращайте линкове към статии за алтернативни методи на родителство – пробвала съм ги.

И накрая – едно искрено обещание:

Ще продължа да къпя детето си.
Ще продължа да се боря с шампоана в очите, мокрия под и съпротивата му, достойна за стачка.
Но ще убивам ли някого? Не. Убивам само последните си нервни окончания.

С уважение,
Майката от апартамент 7
(тази с джапанките, сивия анцуг и безкрайния арсенал от търпение и хумор)