Защо не успяваме да кажем “НЕ” на децата си?

Защо на днешните родители ни е трудно да казваме „Не“ на децата си? Какво се крие зад стремежа ни да изпълним всяко тяхно желание? Можем ли да поставяме граници, ако никога нищо не отказваме на хлапетата си? И защо да кажем „Не“ всъщност означава, че ги обичаме, а не обратното?
Вижте мнението на датският семеен терапевт, педагог и автор на световно известни заглавия за възпитанието на децата Йеспер Юл, изразено в книгата му „Изкуството да казваш „Не“.

Повечето родители искат да казват „Да“ на децата си. Винаги. С радост бихме им осигурили всичко и дори сме готови да жертваме живота си за тях. Това е напълно логично, защото в крайна сметка думичката „да“ е символ на обич – но тя е и кодова дума, че всичко между родителя и детето е както трябва. Няма нищо лошо да казваш „Да“, стига да е в разумни граници, в подходящия момент и без задни мисли или очаквания. Но това почти никога не е така – защото онези, които казват „Да“, не обичат да чуват думичката „Не“.

И от педагогическата литература от последните 100 години, и от личния опит на повечето от нас, става ясно, че за родителите винаги е било трудно да казват „Не“ на децата си. В някои периоди са казвали „Не“ твърде често, а в други – твърде рядко.

Родителите и тяхната способност да казват „Не“

Поколението на нашите родители използваше в общи линии една и съща стратегия – почти винаги казваха „Не“, за по-сигурно. „Не“-то най-често беше придружено от строго изражение и гневен или строг тон, които разкриваха неудобството им и желанието им вместо това да кажат „Да“.

От началото на 90-те години на миналия век родителите започнаха да избират друга стратегия. За по-сигурно те почти винаги казваха „Да“ и само колебанието им, апатичното вдигане на рамене и нежеланието в тона им, които умоляват децата да им влязат в положението и да ги улеснят, разкриваха копнежа им да имат свободата да могат да кажат и „Не“.

Половин век дели тези два начина да се справиш с болката и неудобството. Но по-същественото са огромните различия във вида общество, от които произхождат тези начини. Поколението на нашите родители е расло във времена на недоимък, където родителите са знаели как „е прието“ да се гледат деца и съответно кога „е прието“ да се казва „Да“ и „Не“. Много често се е случвало да казват „Не“ само защото не са можели да си позволят да дадат на децата си това, което искат. А родителите, които са имали възможност, са получавали обвинения, примесени с нотка завист, че разглезват малчуганите.

Днешните родители живеят в общество на изобилието, където повечето хора имат нова идентичност и тя често доминира над личната им идентичност. Те вече са консуматори и същото важи и за децата им. Прибират се вкъщи с пълни торби и блеснали от ендорфина очи (този възбуждащ хормон, който се освобождава от мозъка, когато бързо задоволиш нуждите си) и без смущение разказват за успешния шопинг. Повечето норми, правила и ценности, присъщи на обществото на недоимъка, вече ги няма и родителите трябва да намерят начин да останат верни на себе си сред богатството и изобилието. За бюджета на повечето семейства няма значение дали децата искат 1, 2 или 5 сладоледа в топъл ден. Дори когато на родителите им е трудно да си позволят някои неща, те го преглъщат, за да запазят децата им статуса си пред своите приятели. Или за да запазят самите възрастни собствения си статут пред другите възрастни. Не е ново твърдението, че една от важните функции на децата е да рекламират превъзходството, богатството и морала на родителите си или да прикриват липсата им.

Защо не успяваме да кажем „Не“ на децата си?

Някои родители се стремят да избягват конфликтите, други са лениви, трети искат семейството им да е някакъв безкрайно хармоничен рай за децата, четвърти не могат да контролират сами себе си, а на пети просто им е трудно да бъдат категорични, без да излязат лоши.

Както във всички други взаимоотношения вътре в семейството, най-важното е не какво правим или казваме, а как и защо го правим. В никакъв случай не може да се каже, че съществува определен правилен брой „Не“-та на ден, но за сметка на това има много основания да вярваме, че твърде големият брой половинчати, резервирани, неискрени или отбранителни „Да“-та са пагубни за здравословните взаимоотношения между родители и деца.

Защо е толкова важно родителите да могат да казват и „Не“?

Понякога на майките и бащите им е трудно да разберат защо „Не“-то е най-пълният с обич отговор на света и защо отказът е много важен момент в междуличностните отношения. Всъщност голяма част от трудностите и конфликтите в семейството могат да възникнат именно защото хората не съумяват да кажат „Не“, когато имат предвид точно „Не“. Те не са достатъчно категорични и ясни – дали понеже в семейството им не е прието или защото не се осмеляват.

Не искате детето да се вози за 5ти път на въртележката,но след поредното “Искам пааак”, вие отстъпвате. Не е време за нова играчка, но не желаете детето да прави сцени пред всички в супермаркета, затова вие пак отстъпвате. Не смятате, че 13-годишната ви дъщеря трябва да разполага с чисто нов айфон, но й го купувате, защото “искате да сте готин родител”, а и нейната приятелка също има такъв.

Въпросът тук не е в това лесно да „режем“ детето отсреща, а да отдаваме по-голямо значение на поставените граници и нужди, на разумните решения и правото на избор. Изкуството да казваш „Не“ означава да отговаряш сам за себе си – включително и за да улесниш другия.

Всеки от нас си има някакви вътрешни оправдания за неспособността да отговори с „Не“, но в крайна сметка тя се оказва изключително вредна за нашите отношения с децата. Не искаме да го разстроим, не искаме да ни помисли за лош родител, не искаме “да си създаваме главоболия”. Просто защото не желаем конфликт точно сега – но вместо това избухваме двойно по-силно след време.

Зад всички тези мотиви стои екзистенциалната необходимост да усещаме, че тези, на които държим, ни ценят. Тази нужда е особено силна и видима във взаимоотношенията с децата ни, на които не просто сме склонни да дадем всичко, но и се стремим да осигурим по-добър живот от този, който ние сме имали. Комбинацията от тази естествена необходимост и от универсалната амбиция без съмнение е една от основните причини да ни е толкова трудно да намерим здравословен баланс между „Да“ и „Не“. Само че „Не“ е най-добронамереният отговор на света, отговорът, изпълнен с най-много обич – защото той изисква най-внимателно обмисляне, най-сериозен ангажимент, най-много смелост и честност.

 

Вижте още:

8 погрешни схващания за възпитанието, които ни пречат да бъдем по-добри родители

Не съм мързелива, а уморена майка!

Как един милионер възпитава децата си така, че да не са разглезени

Полезна ли е думата “НЕ” и как да поставим ефективни граници на детето

НАМЕРЕТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK