Не забравяйте, че децата ви са добри, дори когато постъпват лошо

Родителите често следват възпитателни подходи, които целят да коригират детското поведение, а не да направят от децата добри хора; да ги научат на подчинение, а не на себерегулация. Като добавим към това и емоционалния багаж, който родителите носят от собственото си детство, лесно ще разберем защо толкова много от нас имат усещането, че са се провалили във възпитанието на децата си.

Позволете ми да направя едно предположение за вас и вашите деца: всички вие сте добри по душа. Когато наричате детето си „разглезен лигльо“, вие си оставате добри. Когато синът ви отрича, че е съборил кулата от кубчета на сестра си (което вие сте видели с очите си), той си остава добър. И като казвам „добри по душа“, имам предвид, че всички ние дълбоко в себе си сме състрадателни, любящи и великодушни. Принципът на вътрешната доброта е залегнал в основата на цялата ми работа – аз вярвам, че децата и родителите са добри по душа, което ме кара да се питам защо понякога и едните, и другите се държат „лошо“. Това мое любопитство ме стимулира да развивам стратегии и тактики, които ефективно предизвикват промяна.

Номерът тук е, че е забележително лесно да се дистанцираме от раздразнението и гнева. Никой родител не иска да бъде циничен или негативен или да мисли най-лошото за децата си, но в разгара на бурята често се случва да действаме (до голяма степен подсъзнателно), изхождайки от презумпцията за вътрешната лошотия. Питаме се: „Той или тя наистина ли мисли, че това ще му се размине?“, защото допускаме, че детето умишлено се опитва да се възползва от нас. Казваме: „Какво ти става?“, защото решаваме, че нещо му има. Крещим: „Ще видиш ти!“, смятайки, че то нарочно се опитва да ни провокира. По същия начин упрекваме и себе си. Питаме се: „Какъв ми е проблемът? Мога да се справя и по-добре!“, след което затъваме в отчаяние, себененавист и срам.

Много от съветите за възпитанието на деца изхождат именно от презумпцията, че децата са лоши

и ни поощряват да ги контролираме, вместо да им се доверим, да ги затваряме в отделни стаи, вместо да ги прегърнем, да ги наречем манипулативни, вместо да се запитаме от какво имат нужда. Аз обаче наистина вярвам, че по душа всички сме добри. Но искам едно да бъде ясно: това, че смятате детето си за добро по душа, не значи, че трябва да оправдавате лошото му поведение или да му позволявате да ви се качва на главата. Съществува заблудата, че идеята за „вътрешната доброта“ на децата води до „пълна слободия“ и прави децата неконтролируеми, но аз не познавам човек, който би казал: „О, да, детето ми е добро по душа, така че много важно, че е наплюло приятелчето си“ или „Детето ми е добро по душа, затова не ми пука, че обижда сестра си.“ Всъщност вярно е точно обратното. Разбирането, че всички сме вътрешно добри, е това, което ни позволява да разграничим човека (в случая детето) от поведението (грубостта, удрянето, виковете „Мразя те“). Разграничаването на човека от неговите постъпки е ключът към създаването на отношение, което е щадящо към връзката родител – дете, и в същото време води до ефективна промяна.

Презумпцията за добротата ви позволява да управлявате с твърда ръка семейството си, защото, когато сте уверени в изначалната доброта на детето си, вие вярвате и в способността му да се държи добре и да постъпва правилно.

Докато вярвате, че то може, сте в позиция да му покажете правилния път. За този тип лидерство жадува всяко дете – да може да разчита на вас, че ще го поведете в правилната посока. Това го кара да се чувства в безопасност и спокойно и му позволява да развие емоционална регулация и психическа устойчивост. Когато му давате възможност да греши и да се учи от грешките си, без да го заклеймявате като „лошо“, детето расте и се развива, чувствайки се много по-свързано с вас.

Но действането от перспективата „добри по душа“ може да бъде по-трудно, отколкото изглежда, особено в напечени моменти. По-лесно е – и дори ни се удава импулсивно – да гледаме на света не толкова благосклонно. Правим го основно по две причини: първо, ние хората по природа сме създадени с негативно пристрастие, което ще рече, че сме склонни да се фокусираме по-скоро върху това, което не е наред у децата (самите нас, нашите родители и света като цяло), вместо върху това, което е наред.

Собствените ни детски преживявания влияят на това как възприемаме поведението на нашите деца и реагираме на него.

Много от нас са израснали с родители, които са ги осъждали, критикували и наказвали, вместо да поощряват любознателността им, да ги разбират и да разговарят с тях. (Предполагам, че и техните родители са ги третирали по същия начин.) А в отсъствието на съзнателни усилия да променим нещо историята се повтаря. В резултат от това много родители съдят за децата си по тяхното поведение, вместо да се запитат от какво се нуждаят тези деца. Какво ще стане, ако започнем да възприемаме детското поведение като израз на някакви нужди, а не като част от характера? Тогава, вместо да засрамваме децата за техните грешки и недостатъци и да ги караме да се чувстват самотни и неразбрани, можем да им помогнем да стигнат до своята изконна доброта, а оттам да подобрят и поведението си. Промяната на перспективата не става лесно, но напълно си заслужава усилията.

Промяна на вътрешните нагласи

Нужно е да се върнете в детството си и да си представите как вашите родители биха реагирали в следните няколко сценария:

• Вие сте тригодишно, а всички се суетят около новородената ви сестра. За вас преходът към новата парадигма, в която вече сте по-голямото дете, е плашещ, въпреки че всички от семейството ви твърдят, че трябва да се радвате. Вие избухвате често, дърпате играчките от ръцете на сестра си и накрая изпускате парата с викове: „Върнете сестра ми в родилния дом! Мразя я!“ Какво става после? Как реагират родителите ви?

• Вие сте на седем години и отчаяно искате бисквитата „Орео“, която баща ви изрично ви е забранил да пипате. Чувствате се командвани и ви е писнало постоянно да ви отказват разни неща, затова, когато оставате сами в кухнята, грабвате бисквитата. Баща ви ви хваща на местопрестъплението. Какво става после? Как постъпва той?

• Вие сте на тринайсет и се мъчите с някакво писмено задание. Казвате на родителите си, че сте го написали, но след време учителката се обажда и ги уведомява, че сте били без домашно. Какво става после? Какво казват вашите, когато се връщате от училище?

Помислете малко – всички се дъним.

Всички, на всяка една възраст, преживяваме трудни моменти, когато се държим не по най-добрия начин. Но годините на най-ранното детство са основополагащи, защото именно тогава се оформят начините, по които мислим и реагираме в трудни ситуации. В основата на този процес стои това как нашите родители разсъждават и реагират в нашите трудни моменти. Ще го кажа по друг начин: това, което си казваме, когато ни е трудно – „Не бъди толкова чувствителна“, „Преигравам“, „Много съм тъп“ или пък „Давам всичко от себе си“ и „Просто искам да се чувствам забелязана“, – са същите неща, които родителите ни са ни казвали, когато сме преживявали трудности. Отговорите на въпроса „Какво става после?“ са много важни, защото разкриват нашите вътрешни нагласи.

В ранните години от живота си ние научаваме при какви условия получаваме любов, внимание, разбиране и привързаност и при какви условия биваме отхвърлени, наказани, оставени сами.

Всички тези „данни“ са жизненоважни за нашето оцеляване, защото за нас, като малки, безпомощни деца, е най-важно да имаме максимално силна връзка с хората, които се грижат за нас. Нещата, които научаваме през този най-ранен период от живота си, влияят на нашето развитие и ние бързо привикваме към това, което ни носи любов и внимание, и се дистанцираме от поведението, което ни кара да бъдем отхвърляни, критикувани или незачитани, заклеймявайки го като „лошо“.

Както нашите родители са се отнасяли към нас, когато не сме се държали добре, така и самите ние се отнасяме към себе си, когато не сме доволни от постъпките си

– по същия начин се отнасяме и към децата си, когато не се държат добре. Ето как неусетно предаваме на следващите поколения наследството на „вътрешната лошотия“: когато им създавах проблеми, моите родители реагираха строго и критично → аз се научих в критични моменти да се съмнявам в собствената си добротата → сега, като възрастен човек, посрещам трудностите със самообвинения и самокритика → когато синът ми избухва, активира в мен същата верига от вътрешни процеси → аз съм принудена да реагирам строго на неговите прояви → така предавам своята нагласа на моето дете и то се научава в критични моменти да се съмнява в собствената си доброта → и така нататък.

Но ето какво ще ви кажа: у нас няма нищо, което е наистина лошо. Зад думите „Върнете сестра ми в родилния дом! Мразя я!“ се крие дете, изпълнено с болка и огромен страх от изоставяне, което усеща, че над семейството му е надвиснала огромна заплаха; зад неподчинението и вземането на сладката вероятно се крие дете, което се чувства пренебрегнато и контролирано в някои аспекти от живота; а зад ненаписаното домашно се крие дете, което изпитва затруднения и несигурност. Зад „лошото“ поведение винаги се крие добро дете. И все пак, когато родителите постоянно осъждат поведението, без да забележат доброто дете зад него, детето заживява с представата, че самото то е лошо. А лошотията трябва да бъде изкоренена на всяка цена, затова детето започва да се упреква и самобичува, като целта на този вътрешен монолог е да ликвидира „лошото“ у себе си и да открие „доброто“ – т.е. онези негови аспекти, които получават одобрението и близостта на другите.

Статията е базирана на книгата  „Добри по душа“ на д-р Беки Кенеди от издателство Изток-Запад