Признаци, че сте родител-перфекционист, който очаква твърде много от децата си

прекалено взискателен родител перфекционист майка дете

Всички родители искат децата им да успеят и това е нещо напълно естествено. Една от най-важните ни задачи като майки и бащи е да мотивираме детето си да се старае. Нашата работа е да вярваме в него дори когато то не вярва в себе си. И да го насърчаваме да продължава, когато не мисли, че може да направи и стъпка повече. Понякога обаче стремежът към отлични постижения става малко прекален и има вероятност ние, родителите, с най-добри намерения да „вдигнем летвата“ за своето хлапе безумно високо, без да осъзнаваме неговите граници. Очакваме твърде много от сина си или от дъщеря си и вярваме, че „високите критерии“ са нужни, за да създадат мотивация. 

Как да преценим къде е „пределната линия“, отвъд която започваме да изискваме от детето си съвършенство? Замисляме ли се, че като го притискаме „да блесне“ с постижения, всъщност може повече да му вредим, отколкото да му помагаме? Осъзнаваме ли, че е възможно, вместо да насърчаваме хлапето си да дава най-доброто от себе си, ние всъщност да го тласкаме към нездравословен перфекционизъм? И дали дългосрочният резултат от този подход няма да се окаже обратен? 

Очаквате ли съвършенство от детето си (и от себе си)?

Припознавате ли себе си в някои от следните признаци:

  • Искам детето ми да осъществи мечтите, които аз не успях да реализирам.
  • Отлагам, когато се страхувам, че не мога да направя нещо идеално.
  • Или правя нещо добре, или изобщо не го правя.
  • Трудно ми е да гледам как детето ми върши нещо, ако не следва моя начин.
  • Много съм критичен/критична към себе си за грешките, които допускам.
  • Когато завърша проект, се фокусирам върху дребните несъвършенства или малки грешчици, които ме подлудяват.
  • Критикувам детето си повече, отколкото го хваля.
  • Донякъде самоуважението ми зависи от постиженията на моя син или дъщеря.
  • Искам детето ми да се включва в дейности, в които наистина се справя добре.
  • Готов/готова съм да жертвам каквото е нужно, за да постигна целите си.

Защо родителите очакват децата им да бъдат съвършени?

Ако се опитаме да обобщим с кратък отговор, вероятно ще можем да назовем няколко различни причини:

  • Защото майката или бащата живеят косвено чрез детето си.
  • Защото са перфекционисти и изискват съвършенство от всички (включително и от себе си)
  • За да спечелят възхищението на околните за своето идеално дете или идеално семействою
  • Защото не могат да преценят къде е границата в изискванията към детето.

При всички тези случаи обаче родителите в своите претенции за съвършенство рядко се водят от нуждите на детето – по-скоро става дума за лекуване на техните собствени рани

„Аз не можах, затова искам да можеш ти!“

Според експертите психолози майките и бащите, които са вманиачени по спортните постижения или сценичните изяви на своите деца, изживяват косвено собствените си несбъднати мечти. Те влагат толкова много усилия, за да гарантират безупречното изпълнение или спортния рекорд или съвършената външност на своите син или дъщеря, защото ги възприемат като свое продължение. Като карат детето да се занимава с нещата, които те не са имали възможност да правят или не са могли да постигнат, родителите сбъдват нереализираните си желания да станат известни или да бъдат звезди. Научни изследвания показват, че за възрастните има лечебно въздействие да живеят чрез децата си, защото натрупаното съжаление и разочарование от собственото им минало отстъпва на гордостта и чувството на удовлетворение, когато се радват на славата на наследниците си. За съжаление обаче, докато майките и бащите се чувстват добре, за децата няма ползи и тези високи очаквания дори им нанасят вреди.

Родителите перфекционисти изискват съвършенство не само от хлапето си, но и от себе си, а понякога и от всички хора около тях. Нуждата на този тип майки и бащи да поддържат целостта на нещата дори когато има признаци за разпадането им, може да окаже сериозни последствия и върху тях, и върху децата им.

„Какво ще кажат хората?“

Много родители искат да си спечелят чуждото възхищение за това, че имат „идеалното дете“, „идеалното семейство“ или „идеалния живот“. В ущърб на децата си те виждат проблемите, уврежданията, болестите и неуспехите като знак за слабост. Сякаш ако признаят човешката си природа, като подремнат или хванат настинка, това ще ги принизи до нивото на простосмъртни в очите на другите. Често пъти този страх да не ги помислят за „слаби“ или „неспособни“ пречи на тези родители да се погрижат за себе си. Вместо да работят върху проблемите, те ги игнорират с надеждата, че ще изчезнат. Вместо да признаят слабостите си, те се опитват да ги прикриват. Отричат болката и отказват да търсят помощ. Но това не е психическа сила. Така само се правят на силни, за да си спечелят одобрението на другите, а детето им може да стане жертва на този техен стремеж.

На прекалено голям натиск да бъдат съвършени са подложени и децата на родители, които не могат да преценят „колко високо да вдигнат летвата“, защото постоянно сравняват своя малчуган с другите мъници. Изкушаващо е да гледаме наоколо, за да добием представа кое е „нормално“, но този подход може да даде обратен резултат. Ако непрекъснато се опитваме да равняваме хлапето си с другите, това може да ни накара да очакваме от него повече, отколкото то може да постигне. Резултатът ще бъде разочарование и за родителите, и за детето, когато то не успее да отговори на очакванията. Да не забравяме, че всички деца са различни. Върху развитието им оказват въздействие много фактори и когато преценяваме какво и колко да изискваме от него, задължително трябва да отчитаме силните и слабите му страни.

Какво се случва с децата, от които се очаква да бъдат перфектни?

Когато от децата се очаква да бъдат перфектни, те са застрашени от развиването на т. нар. социално наложен перфекционизъм – убеждението, че другите ще ги ценят само ако винаги са идеални. Такива малчугани започват да вярват, че ако допуснат и най-малката грешка, другите няма да ги обичат. На външен вид болката им не се забелязва. Те добре крият страховете и комплексите си, защото са овладели до съвършенство изкуството да замаскират вътрешното си неспокойство.

Социално наложеният перфекционизъм може да доведе до различни проблеми като например:

  • Психични проблеми – Децата, които се стремят да са идеални, са много по-застрашени от депресия, тревожност и анорексия. Тъй като обаче умеят добре да ги прикриват, проблемите остават нелекувани.
  • Поведение, целящо самосаботиране – Редица изследвания свързват перфекционизма със системното преяждане, склонността към отлагане и междуличностните конфликти. Парадоксалното е, че желанието на перфекциониста да успее често го кара да саботира собствените си цели.
  • Хронична неудовлетвореност – Децата, които чувстват, че не могат да изпълнят очакванията на хората, постоянно се измъчват. Те се превръщат във възрастни, които не могат да се почувстват удовлетворени, въпреки постиженията си. 

Кои са предупредителните сигнали, че се превръщаме в родител, изискващ съвършенство?

Понякога ни е трудно да разпознаем себе си като майката или бащата, които упражняват твърде голям натиск върху детето си. Все пак, добре е да следим за следните няколко признака:  

  • Повече критикуваме, отколкото хвалим. Когато се фокусираме върху онова, което не е както трябва, и никога не изтъкваме добре свършената работа, това кара детето да се чувства неспособно.
  • Сравняваме детето си с други малчугани. Когато натякваме на хлапето си, че учи или тренира по-малко от приятелчето си или че постига по-лоши резултати от брат си или сестра си, ние го караме постоянно да се конкурира, без да вземаме под внимание неговата индивидуалност.
  • Третираме всяка ситуация така, сякаш е решаваща в живота му. В детството рядко изскачат уникални възможности, които да повлияят до такава степен, че да се окажат жизнеопределящи. Затова да се запитаме дали е необходимо постоянно да подчертаваме и да преекспонираме важността на определени събития за детето.
  • Често губим самообладание. Ако се дразним и сме разочаровани, когато хлапето ни се представя по-зле, колкото ни се иска, може би прекаляваме с натиска. Твърде възможно е избухването да е знак, че очакванията ни са твърде високи.
  • Контролирате строго заниманията на детето си. Родителите, които упражняват натиск върху децата си, много често развиват мания за контрол. Ако непрекъснато стоим до детето си, за да се уверим, че прави всичко „както трябва“, това може да е знак, че очакваме от него да е идеално.

Как да избегнем налагането на прекалено високи очаквания към детето и на стремежа то да бъде съвършено?

  1. Да създадем здравословна представа за успеха и неуспеха

Внушението, че ще се случи „нещо лошо“, ако нашият малчуган не е безупречен, може да му навреди. Някои изказвания на родителите за това, че детето не може да си позволи грешка или провал, създават погрешна представа у него. Натискът често идва от майката и/или бащата, но е възможно да се упражнява и от учители, треньори или други значими за него възрастни, които да му внушават, че не може да изпуска „шанса на живота си“. Каквото и да е заложено в определено важно събитие или предстоящ изпит (а обикновено то не е толкова много, колкото си мислим), нека покажем на детето си, че просто искаме от него да се постарае. Ясно е, че понякога стават грешки. Затова, вместо да настояваме то никога да не „оплита конците“, да му помогнем да открие психическата сила да продължи напред, когато не е изпълнило собствените си очаквания.

1. Да насърчаваме у детето стремеж към старание, а не към съвършенство

Редица изследвания многократно са показвали, че в учението си децата отговарят на очакванията на родителите си, стига тези очаквания и изисквания да са разумни. Ако са твърде високи, хлапето най-вероятно ще се откаже. А когато все пак постигне нещо, ще му бъде трудно да се радва на успеха си, защото ще мисли как да се справи още по-добре в следващия етап или как да запази позицията си. Ако обаче детето ни се стреми към старание, а не към съвършенство, грешките, които допуска, няма да сринат самочувствието му. Ето 3 начина, по които можете да му помогнем да го направи:

  • Да се запитаме чии нужди обслужва нашето очакване към детето. Дали искаме от него да бъде звездата в отбора, защото от това ще се почувстваме добре ние самите? Дали настояваме да получава добри оценки, за да се чувстваме добър родител? Нека се уверим, че очакванията ни са полезни за него, а не за нас.
  • Да наблегнем на усилията, а не на крайния резултат. По-добре е да кажем на детето си: „Очаквам да седнеш и да учиш един час“, а не „Очаквам да получиш шестица на теста“. Така ще му помогнем да разбере, че с упоритост и упражнения може да се справи по-добре.
  • Да се отдръпнем, когато видим, че на хлапето му идва в повече. Макар да е полезно да насърчим детето да пребори трудния момент, ако умствените му сили са изчерпани, няма нужда да настояваме да продължава. Ако ни сподели, че вече мрази футбола или че повече не иска да свири на пиано, това може да е знак, че сме прекалили с натиска.

2. Да балансираме критиката и похвалите

Да критикувате детето си прекалено много не е здравословно. Това ще влоши връзката между нас и определено ще отслаби мотивацията му. Критикуването и хваленето на децата и техните решения и постъпки трябва да бъдат в баланс. Образно казано, най-добре е да предлагаме сандвич от похвали и по средата – критика. Например: „Вложи много усилия в този проект. Но май си написал погрешно тази дума. Всичко друго обаче изглежда наистина добре.“ По този начин ще можем първо да изтъкнем хубавото, за да му дадем усещане, че е постигнало успех и да му посочим с кое се е справило както трябва. После може да му кажем кое има нужда да се подобри, за да му помогнем да го направи. И да завършим с още малко похвали за мотивация. Разбира се, не трябва да забравяме и просто да хвалим нашия малчуган, без да критикуваме въобще, за да не остане с усещането, че винаги забелязваме негативното, дори когато се е справил чудесно.

  1. Да предпазваме детето си от „перфекционистко“ мислене 

Ако иска да бъде най-добро във всичко, което прави, хлапето ви може никога да не се почувства способно. Затова е добре да го научим да се концентрира върху нещата, които може да контролира – например своите усилия и нагласа, както и да се фокусира по-малко върху постигането на отличен резултат. Ако забележим, че детето ни е повлияно от мисловния модел „всичко или нищо“, трябва да му обърнем внимание, че повечето неща не са черно-бели и да му помогнем да намери нюанси. Препоръчително е самите ние, родителите, да се изказваме по-балансирано, когато даваме оценка на действията, постъпките и решенията на сина си или дъщеря си като говорим и за хубавото, и за лошото.

  1. Да насърчаваме детето да има реалистични очаквания към себе си

Когато нашите деца вярват, че са добри, въпреки че не са идеални, те ще бъдат готови да правят неща, в които е възможно да се провалят. Ще бъдат способни да понесат грешките и да продължат напред. Психически силните хора не завиждат на чуждия успех. Ако обаче очакваме от нашите синове и дъщери да бъдат съвършени, те винаги ще се оглеждат и ще откриват хора, които са по-умни, по-богати, по-привлекателни и по-успели, и никога няма да се чувстват достатъчно добри. От друга страна, когато нашите очаквания са реалистични, такива очаквания ще имат децата и към самите себе си. 

Да не забравяме, че…

не е нормално да налагаме на децата си безукорно поведение, постоянно постигане на най-високи резултати, крайна прецизност и безгрешност във всичко. Понякога хлапето ни трябва да нарушава правилата и ще го прави. Съвсем естествено е и от време на време да се държи лошо. И да допуска грешки. Нека не очакваме във всеки момент от развитието му твърде много и твърде бързо. 

Изискването за съвършенство не прави децата съвършени. Те са тези, които ще платят цената за прекалено високите и нереалистични изисквания на родителите си. Затова е много важно да владеем реакцията си, когато детето ни не е идеално. И вместо да го учим, че трябва да избягва неуспехите, да го насърчаваме да вярва, че има психическата сила да приема несъвършенствата си. Да му помогнем да разбере, че с тях си остава прекрасен и достоен за обич човек.

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg

В статията са използвани материали от книгата „13 неща, които психически силните родители не правят“ на Ейми Морин, достигаща до българските читатели с помощта на издателска къща „Хермес“