Родителската критика и обидните епитети

критика обиди родител дете

Когато децата биват наричани грозни, глупави или непохватни, с тях се случва нещо. Те реагират и душевно, и физически. В тях се поражда негодувание, гняв и омраза. Във фантазията им започва да се мярка идеята за отмъщение. Появява се нежелателно поведение и тревожни симптоми. Словесните атаки пораждат верига от реакции, които карат и родителите, и децата да се чувстват нещастни.

Когато едно дете бъде наречено непохватно, първата му реакция може да бъде: „Не, не съм непохватен”, но по-често то започва да вярва на своите родители и да гледа на себе си като на непохватен човек. Случи ли се да стъпи накриво и да падне, то може да си каже на глас: „Толкова съм тромав!”. Оттук нататък то може да започне да избягва дейности, които изискват сръчност и грация, защото е убедено, че е твърде непохватно да се справи.

Когато едно дете често чува от родителите си и от учителите си, че е глупаво, то започва да вярва в това. Започва да се възприема като глупаво. След това се отказва да полага интелектуални усилия, защото смята, че като отбягва състезания и съревнования, няма да попада в смешни положения. То се чувства по-сигурно, когато не се опитва да постига каквото и да било. Девиз на живота му става „Няма да се опитвам, за да не се проваля”.

Не е ли изненадващо колко много негативни и обидни коментари правят родителите по отношение на собствените си деца, без да си дават сметка, че последствията са болезнени и разрушителни? Например:

  • Откакто се е родил, само грижи имаме с него.
  • Метнала се е на майка си – магарешки инат. Прави каквото си иска. За нищо не ни слуша.
  • Знае само: дай, дай. Но никога не е доволна, няма значение колко си й дал.
  • Това сладко момченце не ми остава нито миг покой. Той е абсолютно безотговорен. Трябва да бдя над него като орлица.

За нещастие, децата приемат тези забележки на сериозно. Малките деца са особено зависими от своите родители. Те разчитат на тях, за да разберат кои са и какво могат да станат. За да развият чувство за самоуважение, децата трябва да чуват главно положителни оценки за себе си.

Парадоксално е, че за много родители е по-лесно да изтъкнат лошите страни на децата си, отколкото добрите. Все пак, ако искаме децата ни да израснат сигурни и самоуверени хора, трябва при всяка възможност да изразяваме положителните си впечатления и да избягваме негативните коментари.

Заменете критиката с напътствия

Критиките и оценъчните похвали са двете страни на една и съща монета. Когато критикуват, родителите атакуват директно личностните качества на децата си и техния характер. При напътствието ние посочваме проблема и вероятното му решение. Не изказваме никакви твърдения за самото дете.

Ето ви един пример:

Когато осемгодишната Мария разляла чашата със сока си, майка й и казала спокойно: „Сокът се разля. Хайде да вземем нова чаша сок и една гъба.” Тя станала и дала на детето си друга чаша със сок и гъба. Мария погледнала към майка си с облекчение и недоверие и промърморила: „Благодаря, мамо”. После избърсала масата с помощта на майка си, Нямало никакви заядливи коментари или безполезно мърморене. Майката на Мария признава: „Искаше ми се да кажа „И внимавай следващия път”, но като видях колко беше благодарна, че си мълча, не казах нищо”.

Когато някой сбърка, това е най-неподходящия момент да давате оценки за неговата личност. В такъв случай е най-добре да предложение решение на проблема, а не да критикувате.

Из книгата „Детето и ние” на д-р Хаим Гинът, Д-р Алис Гинът и д-р Х. Уолас Годард, предоставена с любезното съдействие на издателство „Изток-Запад

Вижте още:

7 обиди, които децата трудно прощават на родителите си

Думите, с които нараняваме децата си

8 неща, от които всяко дете се нуждае

Полезна ли е думата „НЕ“ и как да поставим ефективни граници на детето