Защо не е добре родителят да взема страна в споровете между братя и сестри?

Преди около 50 години Тиодор Драйкъс, един от бащите на позитивното родителство, споделя теорията, че децата се карат, за да привлекат вниманието на родителите си. Най-лошото, което родителите могат да направят, твърди той, е да се намесят.

Следват поток от изследвания, които потвърждават тезата, че когато родителите стоят настрана от пререканията между децата си, мъниците наистина се карат по-малко. С течение на годините след изказването на тази теория се провеждат проучвания, които добавят още детайли към тази така просто обяснена картинка.

Да, братята и сестрите се карат по-малко без родителска намеса.

Но днес вече е ясно, че това е така, защото по-слабото дете по-рядко отстоява себе си, ако знае, че няма средства да убеди брат си или сестра си да зачете неговите нужди. Без намесата на родител болшинството спорове приключват, като по-слабото дете се подчинява на волята на по-силното. Всъщност присъствието на възрастен наоколо, който да се намесва, се свързва с нарастване на агресията  между децата дори когато той се преструва, че изобщо не забелязва кавгата им.

Определено опитът показва верността на твърдението, че при родителска намеса, при която възрастният решава кой е прав и казва на децата си как да разрешат проблема, се увеличава броят на кавгите. Но това отчасти е така, защото по някакъв начин се завишава чувството за съперничество между децата в семейството. Когато едното дете „спечели“ спора благодарение на намесата на родителя (и нека не се заблуждаваме, и двете деца разбират вземането на страната на едното като победа за него) – „губещото“ дете се засяга и е по-склонно да започне нова караница.

Обаче има друг, по-ефикасен начин родителите да се намесят.

Когато те повтарят семейните правила например, ще помогнат на децата да се изразят ясно пред братята и сестрите си. Освен това, така родителите ще излъчват увереност, че могат да решат проблема, като задоволяват нуждите и на двете страни, което ще помогне на децата да развиват уменията си за справяне с проблемите. По-слабото дете ще отстоява по-смело позициите си, а двете спорещи страни по-лесно ще достигат до справедливи решения. Така хлапетата в едно семейство определено ще се карат по-малко. И дори когато се карат, родителската намеса ще е оказала огромно значение в посока по-малко физическа агресия и повече позоваване на чувствата им и на социалните правила.

Възрастните не трябва машинално да се спускат да разрешават споровете между деца – защото иначе няма как да се научат сами – но и другата крайност не е препоръчителна. Полезен ли е често срещаният съвет, че родителите трябва просто да „оставят децата сами да се оправят“. Макар децата често да успяват да намерят начин да изгладят различията си, така че и двете страни да са доволни, също толкова често се създават и деструктивни модели, при които едното дете постоянно е жертва  или децата се изпълват с гняв.

В такъв случай защо да оставяме децата си без напътствия в една толкова критична област на човешките отношения?

Може би причината, поради която родителите биват съветвани да оставят децата да решават сами конфликтите си, е, че доста често ние, възрастните, влошаваме ситуацията, когато се намесим. Не защото сме невежи, а защото на нас самите ни е трудно да регулираме собствените си емоции. Когато децата ни са разстроени, изпитваме силна нужда да решим проблема на момента. Затова претегляме ситуацията, решаваме кой е прав и кой крив и налагаме решение. Решаваме, че проблемът е разрешен, само че не е точно така.

Вземането на страната на едното дете почти гарантирано оставя у другото тлеещо негодувание, което редовно ще избухва и ще се изостря с времето.

Защо ли? Защото в действителност не можем да сме сигурни, че сме справедливи, ако вземем страна. Дори когато едното дете е постоянна жертва, то често предизвиква другото или по някакъв друг начин предизвиква конфликта. Конкретният конфликт е всъщност само една глава от много по-голяма история, която родителите не могат да обхванат изцяло.

Но съществува дори по-важна причина.

Заставайки на страната на едното дете, отблъскваме другото от себе си. Все пак, то смята, че е право. Дори и да е на 4 и да крещи на 11-месечната си сестричка, че е погледнала към играчката му. Ако родителят заеме страната на сестричката, това му доказва, че сестра му е по-обична от него. Това подхранва чувствата, които са провокирали първоначалната агресия. Когато се вземе страна, дори мама или татко да са обективно прави, едното дете чувства, че е спечелило, а другото, че е загубило, което подклажда съперничеството им помежду им.

За сравнение – родителите, които изслушват и двете страни, не за да постановят кой е прав, а за да се почувстват и двете деца чути, а после помагат на децата да потърсят решения, добри и за двете страни, им дават сили да решават сами проблемите си. И което е още по-хубаво, те постепенно премахват усещането у всяко от децата, че с него са постъпили нечестно, и така с времето съперничеството помежду им изчезва.

Тоест проблемът не е намесата на родителя, а вземането на страна.

Тайната е да регулираме собствените си емоции, за да останем спокойни, да проявим емпатия и към двете деца и да устоим на импулса си да решаваме кой е прав. Това дава на децата основата да се научат как да решават проблемите помежду си, без да си причиняват болка и обида. Ние, родителите, играем основна роля при усвояването от децата на умения за разрешаване на конфликти, а по-късно изобщо не се намесваме. Рано или късно ще установим, че с гордост слушаме от другата стая как децата заедно търсят начини как да решат спора си.

Всички родители на повече от едно дете стигат до момент, в който си мислят, че досега децата им вече трябва да са започнали да се разбират помежду си. Все пак всеки ден повтаряме до прегракване почти едни и същи неща, за да ги научим. Но нека си представим какво всъщност чуват децата:

Не го дърпай от бебето! Върни го!

Трябва да споделиш тази играчка с брат си. Достатъчно си поигра с нея.

Ти си по-голям, би трябвало да си по-умен!!

Не можете ли просто да сте мили един към друг?

Как ще се чувстваш, ако аз те блъсна ТЕБ?

Спрете да се биете, иначе се разделяте в две отделни стаи.

Макар тези предупреждения да са напълно логични, те всъщност не помагат на мъниците да се научат как да задоволяват нуждите си, като същевременно уважават нуждите на другите.

Ако искаме децата да се разбират помежду си, трябва да ги научим как точно да стане това.

Това означава да им покажем какви думи да използват и как да се успокоят, така че да могат да изслушват другия.

Това значи, че се налага и да устоим на импулса си да разрешим проблема вместо тях. За тази цел трябва да устоим на собственото си нетърпение да изгладим нещата между децата си.

Както казва Джанет Лансбъри, автор на книгата „Няма лоши деца“: „Огромно предизвикателство, е да се откажем от желанието да вържем с кокетна панделка кавгите между децата ни и да избегнем емоционалните им изблици. Но намесата ни може да им попречи да научат нещо повече от това, че зависят от нас в справянето с подобни ситуации. Намесата ни може и да ги остави неспособни сами да се справят с конфликтите си.“

Над статията работи: Яна Атанасова, Roditel.bg

Из книгата на д-р Лора Маркам „Спокойни родители – щастливи братя и сестри“, предоставена с любезното съдействие на издателство „Изток-Запад„