„Не бързайте да съдите другите родители“ – историята на една майка

Хващали ли сте се някога да осъждате родителските подходи на някой друг, само за да разберете по-късно, че не сте имали представа през какво преминава тази майка или този баща? Аз – да.

Онзи ден се усетих как несъзнателно съдя една тийнейджърка и нейната майка. Моята приятелка обясняваше как дъщеря ѝ напоследък създава проблеми, проявява избухливост, има лоши оценки в училище и не се е прибира навреме.

„Много е трудно да се справя с нея в последно време. Тя постоянно влиза в спорове с нас и с други хора, а оценките ѝ стават все по-слаби. Изглежда изобщо не ѝ пука за училище“, обясни ми тя притеснена.

Като майка на десетгодишно дете, аз все още нямах никакъв опит с поведението на тийнейджърите.

Но първосигнално ми мина през ума как трябва да кажа на приятелката ми да възприеме по-строг подход. Тогава се спрях. Спомних си времето, когато синът ми беше малък и имаше чести избухвания и тръшкания. Случваха се постоянно – насред улицата, в супермаркета, в ресторанта. Хората ме гледаха втренчено и вероятно са си мислели как трябва да съм по-строга с него или пък са ме преценили като лош родител. Ето защо реших, че не искам да правя същото.

Вместо това слушах как приятелката ми излива страховете и тревогите си.

Наясно съм колко много обича дъщеря си и колко много иска тя да успее. Предложих ѝ подкрепа и се въздържах от каквито и да било непоискани съвети.

Това беше добро напомняне, че никога не знаем през какво преминава някой друг. Не знаем цялата история или истинското лице на чуждите проблеми.

Докато разговаряхме, моята приятелка започна да се отпуска и да споделя

за някои от по-сериозните проблеми, през които дъщеря ѝ и семейството им преминаваха. Обсъдихме някои начини, които могат да подобрят ситуацията, това от какво може би се нуждае дъщеря ѝ на тази възраст. Но те не бяха под формата на наставничество от моя страна, а като проява на разбиране и подкрепа. През цялото време се опитвах по-скоро да отговарям на въпросите ѝ и да слушам, а не аз да водя посоката на разговора.

Тръгнах си от срещата ни с чувство на благодарност, че тя ми се довери достатъчно, за да сподели тревогите си. Разбрах, че понякога най-доброто нещо, което можем да направим за някого, е просто да го изслушаме и да го разберем. И че не е нужно винаги да имаме готови отговори или идеално решение.

Що се отнася до сина ми,

той отдавна приключи с гневни избухвания и тръшкания. Вместо това сега на дневен ред са други тривиални проблеми, които вероятно някой ден също ще са част от миналото. Това беше напомняне, че децата преминават през различни фази, които ни се струват като път без изход. Но с порастването и с повече търпение и любов, могат да бъдат преодолени успешно.

Докато размишлявах върху опита си със собствения ми син и дъщерята на моята приятелка, осъзнах колко рядко успяваме да практикуваме съпричастност и да се въздържаме от осъждането. В същото време никой от нас не е перфектен родител и всички имаме своите страхове, трудности и борби. Лесно е да правим прибързани заключения и да предлагаме непоискани съвети, но е много по-трудно да изслушваме и наистина да разбираме гледната точка на някой, който не е в нашата ситуация.

Така че –

следващия път, когато попаднете в подобна ситуация като моята, опитайте се да си припомните, че има и други начини да помогнете, различни от осъждане, наставничество или засрамване. Вместо това можете да предложите емпатия, добра дума и рамо, на което близките ви хора с малки или вече пораснали деца, да се облегнат.

Автор: Ася Георгиева, Roditel.bg