Думата с „Р“, за която не трябва да мълчим

Имам доста дълъг списък с „Неща, които да направя, преди да навърша 30” (да видя Северното сияние, да забременея, да напиша книга, да отслабна, да си купя обувки на „Лубутен”), в който определено не бях включила преборването на рак на гърдата. Но така се случиха нещата. Основният проблем не беше, че трябваше да включа тази доста тежка задача в списъка си, а непоносимият факт, че трябваше да ѝ посветя толкова много от ценното си време в края на двайсетте си години. Все пак бях заета с изключително важната работа, много ви се моля, да пазарувам като луда, да нося сутиени „Уондърбра”, да прекарвам романтични уикенди извън града и да се напивам на вечери с приятели (което не улесняваше особено свалянето на килограми).

Но след като ми се наложи да се примиря, че Гадината (както започнах да наричам болестта) ще измести всичко останало от вниманието ми за известно време, бях решена да си върна добрите стари времена и да не ѝ позволя да ми отнеме нещо повече от косата (макар че, ако съм напълно честна, и това ме изкара извън нерви). Винаги съм била на мнение, че за каквато и новина да става въпрос, е по-добре да знаеш, отколкото да тънеш в неведение. (Вярно, че истината може да боли, но всеки би предпочел да му кажат, ако полата му е втъкната в бикините, нали?) А и аз никога не съм била от тези, дето си държат езика зад зъбите. Затова си направих блог, Alright Tit, който използвах като дневник за преживяванията ми с рака.

Стратегията да пиша, докато се боря, проработи – така семейството и приятелите ми бяха в течение за всички неща, които нямаше да чуят от Кайли (или Смелата Кайли*), а аз получавах пречистването, от което имах нужда, за да избягвам кушетката на терапевта (поне през по-голямата част от времето). Далеч съм от мисълта, че съм единствената жена на двайсет и няколко, която е получила диагноза рак на гърдата. Но вероятно съм единствената с толкова голяма уста. Просто всеки има собствена стратегия и моята беше да описвам борбата си с Гадината (и след края ѝ да съм по-висока от всякога, покачена на прелестен чифт „Лубутен”).

Кари Брадшоу се пльосна по очи в „Диор“, а аз се изтърсих в „Дебенхамс“. Случи се през май 2008 г. и беше направо зрелищно. Неудобни токчета + хлъзгав под + зашеметяваща коктейлна рокля, която ми взе ума = пльос. Ръцете ми се стрелнаха над главата в опит да запазя равновесие, краката ми се размахаха във въздуха, зъбите ми издрънчаха в плочките, а гърдите и коленете ми се удариха в земята. Беше театрално и преиграно като по учебник. Това падане се превърна в Паметен момент № 1 в откриването на моя рак на гърдата в трети стадий.

Паметен момент № 2 дойде месец по-късно, докато се боричкахме със съпруга ми. В очите на другите ние бяхме стандартната лондончанска двойка със застрахована ипотека, френска преса за кафе и натрупани въздушни мили. У дома обаче рисувахме по челата си, деряхме се на песни на „Бийтълс“ и се гъделичкахме, докато някой от нас не се предаде, борейки се за въздух от смях. И така, докато се опитвах да бъда достоен противник и все пак да сдържа пълния си мехур, изиграх всички козове, с които разполагах – от „Още имам синини от падането“ до „По-леко, все пак съм момиче“. Само че подобни оправдания не важат, когато си омъжена за Мъжа с най-силен състезателен инстинкт на света. Затова той хвана ръцете ми зад гърба и стрелна пръсти към натъртената в „Дебенхамс“ лява гърда. Когато П. прекрати боричкането, защото стисването ми бе причинило твърде силна болка, а той бе усетил нещо повече от гърдата ми в шепата си, вече знаех, че нещо не е както трябва. (П. никога не се предава първи.)

Това беше точният момент, в който забавата в живота ми секна, отстъпвайки място на приключението ми с рака. Адски мразя да използвам думата „приключение“ в комбинация с „рак“. „Приключение“ са приятната почивка на морето и мистичното пътуване, по време на което животът ви се преобръща и ви поразява прозрение за смисъла на съществуването. Ракът не е прик- лючение. Ракът повече прилича на ядрена бомба, пусната на средата на един прекрасен свят. В моя случай – без каквото и да било предупреждение. В това няма нищо освобождаващо, празнично или просветляващо.

Да те диагностицират с рак е все едно да ти дадат 20 минути да преговориш материала преди финалния изпит по език, който никога не си учил. Влизаш в лекарския кабинет със съзнанието, че ученето е зад гърба ти, и излизаш затрупан със смайваща терминология, която ти е точно толкова непонятна, колкото е и един снежен човек за роден във Фиджи. Книгите по въпроса са доста деликатно написани и предоставят информация, грижливо опакована в уклончиви изрази от типа на „може да откриете…“, „има вероятност да…“, „ако се чувствате…“ и захаросано отношение, което сякаш ти казва „е, нещата не са чак толкова зле“. Все едно се опитват да скрият слона в стаята зад прозрачна завеска. Въобще не желая да слушам как загубата на косата ми означава допълнителни десет минути излежаване в леглото, защото няма да се занимавам да я суша, или че наборът от нови перуки ще ми даде възможност да изпробвам нови ролеви игри в спалнята (прочетох и двете тъпотии в „повдигащ духа сборник с разкази“ от оцелели след рак на гърдата жени). Не искам да създавам такова впечатление и у вас. Безотговорно е и, честно казано, е пълна глупост.

Още преди да преживея нещата, за които говореха в книгата, знаех, че те няма да се случат така. Ако можех да запазя красивата си коса, на секундата бих се отказала от излежаването до края на живота си. Освен това химиотерапията буквално те лишава от сексуален живот, а и лечението на рака на гърдата не оказва особено благоприятно влияние върху тялото ти. (Не мисля, че съм виждала гологлава двайсет и няколко годишна жена с отрязана гърда в списъка на „100-те най-секси жени“.) Така че зарежете клишираните „шегички за рака“, които въобще не са толкова смешни (замислете се за всичките пари/време/усилия, които ще спестите от спирала за мигли/косата си/бръсненето на краката си), захаросаната, но лъжлива „информация“ и откровените книги за самопомощ. Време е някой да ви каже как наистина се случват нещата. Точно това направих тук.

Откъс от книгата „Думата с „Р““ на Лиса Линч