Полезна ли е думата „НЕ“ и как да поставим ефективни граници на детето

граници дете

Сигурно сте чували, че на детето му трябват граници. Едно време не вярвах на това твърдение. Но това, което научих от наблюденията си над децата, се потвърди от изследователските открития в областта на неврологията.

Когато децата се изправят пред необходимостта да обуздаят импулса си за нещо, което искат (например, да грабнат играчката от бебето), така че да постигнат нещо, което искат по-силно (щастлива връзка с вас изпълнена с топлота), те се научават на самоконтрол. Така че нашите граници на практика учат децата сами да си поставят граници, или казано другояче научават се на самодисциплина.

„Ама аз мразя да поставям граници. Това е най-гадната част от това да си родител!“

Някои родители, онези които бих нарекла либерални, ми споделят, че мразят поставянето на граници, особено във възрастта на прохождане, когато децата реагират с повече фрустрация.

Те ненавиждат идеята да натъжат повече детето, не искат да предизвикват гневно избухване и определено не искат детето да им е ядосано. Само че с течение на времето те често забелязват, че детето им не е развило способността да понася фрустрации или да се справя с чувствата си. Тези деца често наричаме „разглезени“.

„Броя до три и те скачат. Никакви лигавщини!“

Други родители се хвалят, че нямат проблеми с налагането на граници и се гордеят колко бързо се подчиняват децата им, когато им дават наставления. Децата им често се справят добре, докато не влязат в гимназията, когато става очевидно, че те не са развили умението си да преценяват добре или да мислят самостоятелно.

Децата отгледани по авторитарен начин са по-склонни да се сдружат с други деца, отгледани по същия начин, да се превърнат в насилници или жертви, да изпитват трудности в справянето с гнева си и като възрастни са по-склонни към депресии.
Има и среден път, който работи добре. Изследванията показват, че децата се развиват най-добре, когато при необходимост им се поставят граници, но с емпатия.

Емпатията прави поставените граници по-лесни за преглъщане от детето, така че то не им се съпротивлява толкова силно и ги приема. Децата имат нужда от подходящи граници, но има значение как ги поставяте.

„Поставянето на граници не е ли да проявиш смелост да кажеш НЕ и да го спазиш?“

Да, но поставянето на граници с емпатия означава, че вие:

• Започвате с установяване на силна и подкрепяща връзка с детето си, така че то да разбере, че сте на негова страна.

• Гледате през неговите очи и предлагате истинска емпатия, която то усеща.

• Устоявате на желанието да наказвате по какъвто и да било начин. Поставянето на граници дава урок на детето. Всичко в повече има обратен резултат.

• Погледнете на живота му през неговите очи и поставете само тези граници, които са наистина необходими, така че животът му да е повече изпълнен с близост и откривателство, отколкото с граници и фрустрация. Прекалено честото казване на НЕ подкопава взаимоотношенията ви.

„Но как да преценя кои граници са наистина необходими?“

Ако помислите малко, ще установите, че вече знаете отговора. Безопасността, за него и другите около него, не е нещо, с което се правят компромиси. Всички други правила ще се променят с течение на времето – то ще трябва да се научи да си почиства собствената мацаница, например, и да не прекъсва хората по средата на изречението – но ако гледате на нещата през неговите очи, и не забравяте кое е подходящото за възрастта му, ще знаете с какво може да се справи детето.

Вие също ще знаете от какво има нужда то, например добър сън през нощта, и ще сте готови да наложите спазването на тези неща. Така че внимавайте да не поставяте ненужни граници, но не се колебайте да поставите, тези които са необходими.

„Винаги съм следвал философията на привързаното родителство и съзнателно се опитвам да създам егалитарен дом, за разлика от авторитарния, в който отраснах. Искам децата ми да мислят самостоятелно. Ограничавам ги възможно най-рядко.“

Ако децата ви са добре, това звучи чудесно. Но трябва да знаете, че привързаното родителство означава да удовлетворяваме нуждите на децата с близост, а това не изключва поставянето на граници. Всъщност не се сещам за нито един експерт в областта на привързаното родителство, който да не насърчава поставянето на граници.

Несъмнено е желателно да оставяте децата да имат решаващо мнение за живота си все повече в процеса им на съзряване, но не бива да позволяваме на едно прохождащо дете да взема решения за всичко и считам, че и повечето тийнейджъри на 14 години също не са готови за такава отговорност.

Главното тук е, че като родител вие не трябва да изпитвате неудобство да поставяте граници при необходимост. Изследванията разкриват, че децата отгледани прекалено либерално стават „трудни“ – неспособни да се справят с чувствата си, невнимателни към другите и неспособни да завържат взаимно удовлетворяваща връзка с другите.

Забелязала съм, че повечето либерални родители се страхуват да не загубят обичта на детето си. Макар отхвърлянето на авторитарната роля да е хубаво нещо, не е добре да отхвърляте и ролята на родител. Всички родители носят жизненоважна отговорност да учат и напътват децата си. И това включва поставянето на граници.

„Добре, разбрахме, че границите са важни. Тогава защо просто да не броим до 3 и после да плеснем детето? Защо трябва да поставяме границите с емпатия?“

Защото изследванията показват, че когато се опитваме да контролираме децата, особено с помощта на наказания, те реагират с гняв и съпротива като всички хора. За съжаление, границите се възприемат като наказание от детето, освен ако не му ги предложите с емпатия. С други думи вие разбирате защо те искат нещо и че те не са лоши деца, защото го искат, дори и да не им угодите на желанието.

Така че границите са неизбежна част от живота на детето и ако то ви възприема като несправедлива, или че просто не разбирате неговата гледна точка, то ще се разбунтува. Ако ситуацията е прекалено фрустрираща за него, то няма да може да преодолее чувствата си по конструктивен начин.

„Значи поставянето на граници означава да спрем детето да не направи нещо, но да не го наказваме за това. Но ако го спрем, къде е разликата с последиците? Например, ако не послушаш мама и не спреш да хвърляш пясък, ще трябва да си тръгнем от парка?“

Да, поставянето на границите означава, че понякога ще попречвате на детето да направи нещо. Всъщност може дори да се наложи да си тръгнете от парка. Но ако го направите във вид на наказание, детето ще се запъне само на несправедливото отношение и на гнева си към вас и урокът пропада. Но ако вместо това кажете

„Трудно ти беше да спреш да хвърляш пясък по другите. Но това наранява хората, така че се наложи да си тръгнем.Скоро ще можеш вече сам да се възпираш, така че да останем в парка и да играеш. Може утре пак да се пробваме.“

По този начин макар детето ви да е все още разстроено, че е трябвало да си тръгнете, то все пак вижда, че сте на негова страна и разбира, че оставането в парка следващия път е в неговите ръце.

Насочването с обич и емпатичните граници помагат на детето само да ИСКА да следва вашите напътствия, така че тези добри навици да станат част от личността му, независимо дали сте там или не. Ето тук е описана разликата между поставяне на граници и показване на последиците.

„Ама когато поставям граници, тя избухва гневно!“

Тя има право да изпитва тези чувства. Нормално е да се ядоса и разочарова, когато поставяме граница. Нашата задача е да приемем тези чувства и да обичаме детето независимо от тях. Колкото по-често постъпваме по този начин, толкова по-лесни за преглъщане ще бъдат чувствата на детето и то по-рядко ще избухва гневно.

Ако не успеем да проявим разбиране към гнева и тъгата на детето – с други думи не отвръщаме на реакцията му към поставените граници с емпатия – то научава, че част от него е неприемлива и трябва да се срамува, и още по-зле, че е напълно само.

Също както с всяка друга неутвърдена емоция, гневът и тъгата не изчезват просто ей така, а потъват навътре в душата, където биват преувеличени и поставят основите за депресии.

„Значи поставяме границите и им отвръщаме с емпатия, когато на тях това не им допадне?“

Точно така. Ако родителят може да осигури емоционална „ограничаваща среда“, докато в същото време затвърждава границите, детето има свободата да се бунтува срещу наложената граница, да плаче и да е тъжно, и накрая да я приеме и да продължи нататък.

Да продължи нататък означава да се откаже от тази пътека и да намери друга, приемлива, например „Не мога да играя сега с Маги. Ще се видим утре с нея.“ Твърдите граници придружени с емпатия са тези, които дават възможност на децата ни да изживеят напълно реакциите си и да „преминат на другия бряг“.

Детето научава, че светът наистина е изпълнен с препятствия по пътя на желанията му, но то не е оставено само да се бори с тях, както се случва, ако границите не са ясно затвърдени. То е тъжно, но продължава напред, търсейки друг начин да се почувства по-добре.

Също така детето не е оставено да изпитва отчаяние и потиснатост, както се случва при авторитарното налагане на граници, което го кара да се чувства лош човек.

То се научава, че не може винаги да постига своето, но и получава нещо по-добро: някой, който го обича и приема напълно. Това безусловно позитивно отношение става сърцевината на непоклатимо позитивно самоуважение и стабилно вътрешно щастие.

Детето също научава и че може да изтърпи гнева и нещастието си и после да се почувства по-добре. Така се заражда издръжливостта – когато то приема и други линии на поведение. „Не може партито за рождения ми ден да бъде в цирка, защото това е много скъпо, но може би мама и татко ще ми помогнат да измислим спортно парти в парка и да ми позволят приятелките ми да останат да пренощуват у дома.“

„Това значи ли, че колкото повече се фрустрира, толкова по-добре за детето?“

Не. Първо, трябва да имате силна емоционална връзка, за да може детето да приеме вашата емпатия. Ако то има усещането, че саботирате щастието му, създавайки фрустрации, или налагайки деспотични или несправедливи граници, то няма да приеме опитите ви да бъдете емпатични.

Все пак във вашата власт е да угодите на желанието му, а вие непрекъснато отказвате да го направите. Второ, децата имат достатъчно фрустриращи преживявания в живота си всеки ден, не е нужно и вие да създавате такива.

„Това и за бебетата ли се отнася?“

Макар че повечето от казаното дотук се отнася и за бебетата, и за по-големите деца – т.е. понякога е нужно да поставите граница, например да го спрете да бръкне с пръст в контакта, и трябва да се отнесете със съчувствие към разочарованието му – бебетата могат да понесат много по-малко фрустрация. Те просто все още не са се научили как да се справят с чувствата си.

И тъй като има нарастващ брой доказателства, че емоционалните състояния в най-ранно детство полагат основите за емоционалните навици по-късно в живота, със сигурност ще искате да намалите до минимум времето, през което бебето ви е нещастно.

Ако то свикне с това състояние, ще реши, че това е нормалното състояние на човек и ще полага всички усилия да го възпроизвежда през целия си живот. Така че по отношение на бебетата винаги е най-добре да се избягва фрустрирането.

„Ама сега като може да пълзи, бебето ми вече се пъха навсякъде!“

Разбира се, не може да го оставите да прави каквото си иска, но, за щастие, обикновено е лесно да отвлечете вниманието на бебето. Подсигурете всичко и бъдете една крачка пред него. Ще откриете, че постепенно с порастването на детето увеличавате наложените граници, защото ви става ясно както че подобаващото поведение го изисква, така и че детето може да се справи с тях.

Автор: Д-р Лаура Маркхъм, дипломиран клиничен психолог
Превод: Мина Парчева за bezperdah.com

Вижте още:

10 игри, които правят пътуването в кола с деца по-лесно

Възпитанието на детето от 0 до 2 годишна възраст

„Говориш като родител” или как да (не) възпитаваме децата си

Възпитание чрез бой – един порочен кръг

СПОДЕЛИ:Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Email this to someonePin on Pinterest

Е-MAIL АБОНАМЕНТ:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: