Родителските саможертви и липсата на граници при възпитанието на детето

майка възпитание саможертва

Често много заетите родители развиват чувство за вина, че не прекарват достатъчно време с децата си и се опитват да компенсират с подаръци, със скъпи вещи и жестове на щедрост.

По-доброто решение би било в случая родителят да обърне внимание на качеството на прекараното заедно време. Дори да е малко, ако има достатъчно положителни емоции и смислени разговори, близостта и духовната връзка ще се развиват. Важно е фокусът на разговорите да не е само върху физическите, а по-скоро върху духовните потребности на детето.

Повече от всичко детето има нужда да го попитаме как се чувства и ако нещо го притеснява, да му помогнем да се успокои и да намери решение.

Подаръците са нещо страхотно и не мисля, че има нещо лошо да подаряваме дори и без повод, само че те не могат да компенсират духовната близост и подкрепа на родителя.

Има и друг тип чувство за вина – когато родителят и бил агресивен към детето. Възможно е да започне да се държи особено мило и да угажда на детето си, за да изкупи вината си. И в този случай компенсацията не се получава. Болката от грубото отношение не може да бъде изкупена. Дори и родителят да се извинява, ако агресията се повтаря, тя не може да бъде компенсирана.

В случая родителят се нуждае от преосмисляне на реакциите си, от промяна в начина си на мислене. Чувството му за вина всъщност иска да му подскаже, че душата му не е съгласна с начина, по който реагира, и че трябва да намери по-интелигентно решение. А то винаги се свежда до любов, толерантност и търпение. Дори да няма моментален резултат, този подход действа във времето с натрупване безотказно.

Липсата на граници понякога е просто неспособност на родителя да постави такива. Възможно е това да е в следствие на реакция на родителя към прекалено строги граници в неговото детство. Възможно е просто родителят да няма яснота за необходимостта от тези граници.

За какви граници става въпрос?

Когато подхождаме демократично и приятелски към децата, те придобиват самочувствие и това е добре. Само че има случаи, в които децата ще се опитат да навлязат в нашето лично пространство, да ни налагат мнението си, да ни манипулират. Те ни провокират и имат нужда да почувстват къде е границата на техните права над нас.

Много родители се чувстват объркани от психологическото надмощие на интелигентните си деца и влизат в ролята на послушни изпълнители на всички заповеди и желания на малките манипулатори. Понякога децата дори си позволяват да повишават тон, да се държат деспотично. Най-често срещаните детски начини за манипулация са хленченето, демонстрациите на публични места, симулирането на болести, изнудването…

Ние поощряваме децата да се държат така, като изпълняваме желанията им и затвърждаваме у тях убеждението им, че тези „тактики“ работят. Важно е да го осъзнаем и да не се поддаваме на тези опити, без да изпитваме чувство на вина.

Ще направим нещо много по-добро за децата си, ако им помогнем да разберат, че демонстрирането на „нещастие“ не е най-доброто средство за постигане на щастие.

Да поставим граница на правата на децата и на претенциите им към нас, означава да ги научим на самоуважение и толерантност към другите. Това е много важен урок и ако наистина го разберат, ще успяват да постигат с лекота хармонични взаимоотношения с хората около себе си през по-нататъшния си живот.

Някои родители поставят децата си винаги на първо място, а себе си на заден план, което не е равнопоставеност. При такава нагласа родителят би могъл лесно да се почувства жертва и постепенно да започне да натяква на детето, че е неблагодарно. Но грешката си е на родителя.

Поставяйки децата на първо място, а себе си на второ, ние ги учим да ни пренебрегват. Така че не се сърдете на децата си, ако се почувствате жертва. Вие сте го допуснали, вие сте изградили такова отношение към себе си.

Една моя приятелка, омъжена, с две прекрасни деца, беше стигнала до нервна криза. Мария, освен че беше работохоличка и работеше на повече от пълен работен ден, готвеше до късно през нощта за следващия ден, сутрин ставаше рано да пържи мекици и отново отиваше на работа. Давайки всичко от себе си, тя се изживяваше като супермайка, супердомакиня, суперсъпруга, суперотговорна в работата си и винаги беше суперуморена и суперизнервена.

Мария се беше превърнала в жертва на собствените си погрешни убеждения. Тя беше възпитавана, че комбинацията от трудолюбие и себеотрицание е най-голямата добродетел и си беше изградила един идеален образ за себе си, към който се стремеше с всички сили, дори с цената на пълно изтощение. В замяна очакваше да бъде оценена, да получи признание за свръхусилията си. Нещо повече, очакваше всички от семейството да последват нейния пример и да бъдат също толкова „перфектни“ като нея. Само че не се случваше нито едното, нито другото. Съпругът и децата й приемаха за даденост всичко, което правеше за тях и изобщо не се стараеха да бъдат перфектни. Това, което най-много я нараняваше, беше, че дори я избягваха, сякаш се чувстваха по-спокойни в нейно отсъствие.

В усилията си да бъде перфектна домакиня и успешно представяща се на работното място, Мария не забелязваше, че се е превърнала в скучна, изнервена, мърмореща и непрекъснато изискваща от околните жена. Тя ставаше сутрин рано, за да направи закуска, но не се усмихваше на децата си и мъжа си, не им казваше, че ги обича, не знаеше как да се забавлява…. Мария беше дълбоко нещастна в самотата си. Не разбираше защо, когато прави всичко „както трябва“ и дава всичко от себе си, не получава удовлетворение и не се чувства щастлива. Защо никой не забелязва колко изключителна е тя? Защо съпругът и става все по-студен към нея, а децата и предпочитат неговата компания повече от нейната?

Когато Мария сподели с мен колко нещастна се чувства, й казах, че според мен причината за нейното страдание беше в самата нея. Тя не обичаше и не уважаваше достатъчно себе си. Беше направила безброй жертви и компромиси със себе си в името на семейството. Но така пропускаше да забележи хубавите неща в живота си… Пропускаше щастието си.

Вкусната храна е нещо чудесно, но само гарнирана с любов! И най-подредената къща е тъжна, ако няма атмосфера. Без топлината на чувствата животът се превръща в една безсмислена въртележка!

След като Мария се отказа от идеята за перфектната домакиня, направи някои размествания в ценностната си система (премести себе си преди съпруга и децата си, а тях – преди работата и къщата) и след като започна да спи повече и да си позволява да изпитва удоволствие от живота. Тогава се случи нещо невероятно. Тя се усмихна и разбра, че животът може да бъде прекрасен!

Започнете да уважавате своите желания и потребности наравно с тези на децата и нещата ще си дойдат на мястото.

Така и децата ще се почувстват по-добре, защото на тях им тежи усещането, че се жертваме за тях. То им създава чувство за вина и задължение, което ги настройва срещу нас. Пречи им да почувстват любовта и благодарността си към нас.

Това, от което имат нужда децата, за да се чувстват щастливи, е да виждат нас щастливи и усмихнати.

Из книгата „Всичко започва от детството“ на Стела Даскалова,
предоставена с любезното съдействие на Издателство Ciela

Вижте още:

Страшната българска майка

Непослушанието – родителска грешка или „то просто си е такова“

35 подаръка, които децата ви никога няма да забравят. Без №4 просто са обречени…

Какво да правим, ако детето ни удари?

СПОДЕЛИ:Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Email this to someonePin on Pinterest

Е-MAIL АБОНАМЕНТ:

Публикацията Ви е харесала? Можете да се абонирате за E-Mail бюлетина с най-новото от СПИСАНИЕ РОДИТЕЛ: